Кейт Мортън - Изплъзване от времето

През есента на 1921 година се опитаха да ме примамят. Приятелка на Естела, госпожа Пембъртън-Браун, ме хваща натясно през един уикенд в провинцията и ми предлага работа. Първо ми прави комплимент за дантелата, после ми обяснява колко трудно било да се намери добра лична камериерка напоследък и колко много би искала да работя за нея.

Аз съм поласкана: за първи път някой ми предлага работа. Семейство Пембъртън-Браун живее в Гленфийлд Хол и са една от най-старите и най-знатни фамилии в цяла Англия. Господин Хамилтън ни е разказвал истории за Гленфийлд — домакинство, пример за всички останали икономи в Англия.

Благодаря й за любезните думи, но й казвам, че си знам мястото и знам къде принадлежа. При кого и на кого.

Няколко седмици по-късно, у дома, на номер седемнайсет, Хана разбира за госпожа Пембъртън-Браун. Една сутрин ме вика в салона и с влизането си разбирам, че не е в настроение, макар да не знам още причината. Тя крачи напред-назад.

— Можеш ли да си представиш, Грейс, какво означава да разбера от седем жени, които много желаят да ме накарат да се чувствам глупачка, че някой се е опитал да ми отнеме личната камериерка?

Зяпвам от изненада.

— Да седя сред група жени и да ги гледам как подхващат това, смеят се, моля ти се, и се правят на изненадани, че не съм знаела. Че подобно нещо можело да се случи точно под носа ми. Защо не си ми казала?

— Съжалявам, госпожо…

— Би трябвало. Трябва да мога да ти вярвам, Грейс. Мислех, че мога след всичкото това време, след всичко, през което преминахме заедно…

Все още нямам новини от Алфред. Умората и тревогата придават дрезгавина на гласа ми.

— Отказах на госпожа Пембъртън-Браун, госпожо. Не съм ви споменала, защото не съм мислела да приемам.

Хана спира, поглежда ме и дълбоко въздъхва. Сяда на края на канапето и поклаща глава. Усмихва се вяло.

— О, Грейс. Съжалявам. Изключително отвратително от моя страна. Не знам какво ми стана, да се държа така. — Изглежда по-бледа от обикновено.

Подпира леко чело с едната си ръка и мълчи около минута. Когато повдига глава, ме гледа право в очите и заговаря с нисък, треперещ глас.

— Толкова е различно от онова, което си мислех, Грейс.

Изглежда така изтощена, че аз веднага съжалявам, че й отговорих остро.

— Какво има, госпожо?

— Какво ли не. — Тя посочва апатично. — Това. Тази стая. Тази къща. Лондон. Животът ми. — Поглежда ме. — Чувствам се толкова не на място. Понякога се опитвам да открия къде сбърках. — Погледът й се отмества към прозореца. — Имам чувството, че Хана Хартфорд, само че истинската, е избягала, за да живее истинския си живот, а мен е оставила тук, за да запълвам мястото й. — След миг се обръща към мен. — Помниш ли, Грейс, че миналата година ходих при една спиритистка?

— Да, госпожо. — Гласът ми притреперва от лошо предчувствие.

— Така и не пожела да ми гадае.

Изпитвам облекчение, но за кратко, защото тя продължава:

— Не можа. Не пожела. Беше готова — покани ме да седна, даде ми да изтегля една карта. Но когато й я подадох, тя я върна обратно, размеси картите и ми даде пак да изтегля. Изражението на лицето й ми подсказа, че съм изтеглила пак същата карта, и знаеш ли коя беше? Картата на смъртта. — Хана се изправя и започва да крачи из стаята. — Отначало не искаше да ми каже. Опита да погледне дланта ми. И от това се отказа. Каза, че не знае какво означава видяното, че всичко било мъгляво, но че едно било сигурно. — Хана се обръща, за да ме погледне. — Около мене дебне смърт и трябва да внимавам в стъпките си. Смърт в миналото или смърт в бъдещето — не можа да определи, но виждаше тъмнина.

Впрягам цялото си красноречие, за да й кажа, че не трябва да допуска това да я тревожи, че това ми прилича повече на замисъл да й вземе повече пари, за да е сигурна, че пак ще отиде да й гадае. Все пак в тези години в Лондон беше сигурно, че няма човек, който да не е загубил някой близък, особено онези, които търсеха услугите на спиритистки. Но Хана клатеше нетърпеливо глава.

— Знам какво означаваше. Сама си го обясних. Чела съм за това. Нарича се метафорична смърт. Понякога картите говорят в метафори. Това съм аз. Аз съм мъртва отвътре; отдавна го чувствах. Сякаш съм мъртва и всичко, което става, е странният и кошмарен сън на някой друг .

Не знам какво да кажа. Уверявам я, че не е мъртва. Че всичко е истинско.

Тя тъжно ми се усмихва.

— Е, в такъв случай е лошо. Ако това е истинският живот, значи нямам нищо.

Поне веднъж намирам съвършения отговор. Повече като сестра, отколкото като камериерка.