Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Гледах през прозореца на колата, докато шофьорът завиваше по улиците и Лондон ставаше все по-малко величествен, по-разпилян и разсипан, докато накрая изчезна зад нас. Профучавахме през провинцията и усетих как с навлизането ни в източната й част става по-студено. По стъклата се сипеше мокър сняг, който замъгляваше гледката; зимата бе обезцветила пъстротата на света. Поръсени със сняг ливади преливаха в бледомораво небе и постепенно бяха измествани от древните диви гори на Есекс — в сиво-кафяво и мъхово зелено.

Напуснахме главния път и поехме по този, който стигаше до Сафрън през студените, безлюдни блата. Сребристи тръстики потрепваха сред замръзналите потоци и испанският мъх се бе залепил като дантела по оголелите стебла. Броях завоите и по някаква причина задържах дъха си — освободих го чак след като минахме отбивката за „Ривъртън“. Шофьорът продължи към селото и ме закара до сивата каменна къща на Маркет Стрийт, закътана мълчаливо, както винаги, между двете си посестрими. Шофьорът ми държеше вратата, остави малкото куфарче на мокрия тротоар.

— Ето, пристигнахме — каза той.

Благодарих му, той кимна и добави:

— Ще дойда да те взема след пет дни. Така ми нареди господарката.

Наблюдавах как колата се отдалечава, завива по главната улица на Сафрън, а аз изпитах огромна нужда да го повикам обратно, да го помоля да не ме оставя. Но беше твърде късно за това. Останах в мъглявия мрак, като оглеждах къщата, където бях прекарала първите четиринайсет години от живота си, мястото, където майка ми бе живяла и където почина. И не изпитах нищо.

След като Хана ми каза, спрях да чувствам. През цялото време, докато пътувахме към Сафрън, се опитвах да си спомня. Майка си, миналото, себе си. Къде отиват детските спомени? Би трябвало да са страшно много. Нови и ярки преживявания. Може би децата са толкова пленени от мига, че нямат нито време, нито желание да съхранят образите за по-късно.

Уличните лампи светват — замъглено жълто в студа, а мокрият сняг продължава да пада. Страните ми вече са изтръпнали. Зървам снежинките на светлината на лампите, преди да ги усетя.

Взимам куфара си, изваждам ключа и тръгвам нагоре по стъпалата, когато вратата се отваря. Леля ми Дий — сестра на майка ми, стои на вратата. Държи лампа, която хвърля сянка върху лицето й и то изглежда по-старо и още по-изкривено, отколкото е в действителност.

— Ето те — казва тя. — Хайде, влизай.

Първо ме въведе в дневната. Каза, че спяла на моето старо легло, така че за мен остава канапето. Облегнах куфара си на стената.

— Направих супа за вечеря. Може да не е като онова, на което си свикнала в голямата лондонска къща, но винаги е била достатъчно добра за хора като мен и близките ми — каза тя намусено, за да се застрахова.

— Супата ще ми дойде добре — отговорих аз.

Хранихме се мълчаливо на масата на майка ми. Леля ми седеше в единия край, точно пред топлината на печката, а аз — на мястото на майка ми, близо до прозореца. Кишавият дъжд се бе превърнал в сняг и тупкаше по стъклото. Другото, което се чуваше, бе само тракането на лъжиците ни и прашенето на огъня.

— Сигурно искаш да видиш майка си — каза леля ми, когато приключихме.

Майка ми бе положена на дюшека си, с разпусната кестенява коса. Бях свикнала да виждам косата й вързана отзад; беше много дълга и много по-тънка от моята. Някой — сигурно леля ми — бе дръпнал лекото одеяло до брадата й, сякаш спеше. Изглеждаше по-сива, постара, по-стопена, отколкото я помнех. И някак плоска. От дългите години употреба дюшекът се бе сплескал. Трудно се различаваше тялото й под одеялото. Човек би си помислил, че няма тяло или че се е разпаднала, къс по къс.

Слязохме долу и леля ми направи чай. Изпихме го в дневната, почти без да си говорим. След това казах, че съм уморена от пътуването, и започнах да застилам канапето. Сложих чаршафа и одеялото, които леля ми бе оставила, но когато посегнах за възглавницата на майка ми, я нямаше. Леля ми ме наблюдаваше.

— Търсиш възглавницата — обади се тя. — Изхвърлих я. Беше мръсна. Парцалива. Видях голяма дупка в единия й край. А беше шивачка! — зацъка тя. — Искам да знам какво ли е правила с парите, които й пращах!

Излезе. Качи се да си легне в стаята до тази на покойната й сестра. Дъските поскърцаха над мен, пружините на леглото въздъхнаха и после настъпи тишина.

Лежах в тъмнината, но не можех да заспя. Представях си леля ми, която критично оглежда вещите на майка ми; случило се е внезапно, майка ми не е успяла да се подготви, не е имала късмет. Трябваше аз да дойда първа. Аз да организирам нещата, да изглежда всичко прилично заради майка ми. Най-накрая си поплаках.