Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Една ръка здраво стисна китката ми. До мен стоеше леля ми.

— Приключи — заяви тя. — И службата беше хубава. Не виждам от какво може да се оплаче — продължи отбранително тя, макар да не бях изразила несъгласие. — Нищо повече не бих могла да направя, така си е.

Алфред ни наблюдаваше.

— Алфред — казах аз, — това е леля ми Дий, сестрата на мама.

Леля ми го изгледа с присвити очи; неоснователното подозрение беше типично за нея.

— Много ми е приятно — рече тя и отново се обърна към мен. — Хайде да вървим, госпожице — подкани ме леля ми, намести шапката и придърпа шала си. — Хазяинът ще дойде рано сутринта и тази къща трябва да бъде лъсната.

Погледнах Алфред и проклех стената от несигурност, която се издигаше между нас.

— Е — казах, — предполагам най-добре ще е…

— Всъщност — побърза да ме прекъсне Алфред — надявах се… всъщност госпожа Таунсенд мислеше, че може би ще искаш да дойдеш до къщата на чай?

Той погледна към леля ми, която начумерено отговори:

— За какво ли й е притрябвало…

Алфред повдигна рамене, позаклати се напред-назад на пети. Гледаше ме.

— За да се види с другите от прислугата. Малко на приказки. Заради старите времена.

— Не мисля — отговори леля ми.

— Да — заявих твърдо, като се овладях. — Бих искала.

— Добре — отговори Алфред с облекчение.

— Е — каза леля ми, — както желаеш. Не съм против. — И подсмръкна. — Само не се бави. Да не мислиш, че ще търкам сама?!

Двамата с Алфред тръгнахме през селото един до друг. Над главите ни се сипеха меки снежинки, толкова леки, че не падаха, а се носеха по вятъра. Известно време мълчахме. Стъпките ни заглъхваха във влажния кален път. Подрънкваха звънчета от магазините, когато клиентите влизаха и излизаха. Рядко по улицата избръмчаваше кола.

Като наближихме Бридж Роуд, заговорихме за майка ми. Спомних си за деня с копчето в пазарската мрежа, за това как гледахме „Пънч и Джуди“, за това как едва съм се отървала от сиропиталището.

Алфред кимаше.

— Много смела е била, ако питаш мен. Не й е било лесно съвсем сама.

— Не спираше да ми го повтаря — потвърдих аз с повече горчивина, отколкото исках да покажа.

— Много лошо от страна на баща ти — каза той, като подминахме улицата на майка ми и изведнъж селото свърши. — Да я остави така.

Отначало помислих, че не съм чула добре.

— От страна на кого?

— На баща ти. Жалко, че не се е получило между двамата.

Гласът ми затрепери въпреки цялото ми старание да го овладея.

— Какво знаеш за баща ми?

Повдигна рамене чистосърдечно.

— Само каквото майка ти ми разказа. Каза, че била млада, обичала го, но в края на краищата се оказало невъзможно. Нещо заради семейството му, задълженията му. Не обясни точно.

Гласът ми изтъня като носещия се сняг.

— Кога ти разказа това?

— Кое?

— За него. За баща ми. — Затреперих под шала и го придърпах по-плътно около раменете си.

— Напоследък редовно я посещавах — каза той. — Беше съвсем сама, а и ти си в Лондон. Не ми представляваше трудност да поседя с нея от време на време. Да поприказваме за това-онова.

— Каза ли ти нещо друго? — Възможно ли беше, след като майка ми кри от мен цял живот, накрая да се бе доверила така лесно?

— Не — отговори Алфред. — Не много. Нищо повече за баща ти. Трябва да призная, че аз говорех повечето време; тя не беше от приказливите, нали?

Чудех се какво да мисля. Целият ден бе ужасно притеснителен. Погребах майка си, неочаквано се появи Алфред и научавам, че двамата с нея са се срещали редовно, обсъждали са баща ми. Една тема, табу за мен още преди да съм помислила да попитам. Ускорих крачки, когато влязохме през портите на „Ривъртън“, като че ли исках да се отърся от този ден. Зарадвах се на лепкавата влага по дългата тъмна алея. Поддадох се на някаква сила, която сякаш безмилостно ме теглеше напред.

Дочувах зад себе си Алфред, който също се разбърза, за да ме догони. Под краката ми пукаха дребни клони, като че дърветата подслушваха.

— Исках да ти пиша, Грейси — каза някак припряно той. — Да отговоря на писмата ти. — Изравни се с мен. — Опитах толкова много пъти.

— Защо не го направи? — попитах аз, докато продължавах напред.

— Не можех да подбера точните думи. Знаеш как съм с главата. От войната… — Той повдигна ръка и лекичко чукна челото си. — Изглежда, не мога да правя вече някои работи. Не е както преди. Думите и писмата са едно от тях. — Бързаше да се изравни с мен. — Освен това — продължи той задъхано — имаше неща, които трябваше да ти кажа, но само лично.