Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Кимнах поразена. Малката Кейти омъжена? Ще става майка?

Докато се опитвах да осмисля забележителните новини, госпожа Таунсенд продължи да се суети, като настояваше да седна по-близо до огъня, че съм била прекалено слаба и много бледа и съм имала нужда от нейния коледен пудинг, за да се подкрепя. Когато отиде да ми донесе едно парче, усетих тежестта на вниманието върху себе си. Оставих Кейти настрана в мислите си и попитах как вървят нещата в „Ривъртън“.

Всички замлъкнаха, спогледаха се и накрая господин Хамилтън каза:

— Е, малка Грейс, нещата съвсем не са такива, каквито ги помниш.

Попитах го какво има предвид и докато придърпваше жакета си, обясни:

— Вече е доста по-кротко. Забавихме крачката.

— Като в призрачен град — допълни Алфред, който пристъпваше от крак на крак край вратата. Изглеждаше притеснен, откакто влязохме вътре. — Този горе броди из имението като жив мъртвец.

— Алфред! — укори го господин Хамилтън, макар не така усърдно, както очаквах. — Преувеличаваш.

— Не преувеличавам — каза Алфред. — Хайде, господин Хамилтън, Грейс е една от нас. Може да понесе истината. Както ти казах в Лондон, след като госпожица Хана напусна така, негова светлост вече не е същият.

— Беше много разстроен, но не само от заминаването на госпожица Хана и лошите им отношения — обади се Нанси. — Също и заради загубата на фабриката. И майка му. — Тя се наведе към мен. — Ако можеше само да погледнеш горе. Правим всичко по силите си, но не е лесно. Не ни разрешава да извикаме някой да ремонтира — казва, че шумът от чуковете и тътренето на стълбите по пода го дразнели. Трябваше да затворим още стаи. Заяви, че нямало да има повече тържества, защо да се хабят пари и енергия за поддръжката им. Веднъж ме хвана, че се опитвам да забърша прах в библиотеката, и щеше да ми извие врата. — Тя погледна господин Хамилтън и продължи: — Дори вече не водим сметки.

— Така е, като няма жена, която да върти къщата — рече госпожа Таунсенд, като се върна с чиния пудинг и облизваше изцапания си с крем пръст. — Винаги е така, когато няма господарка.

— Прекарва времето си в мотаене из имението, преследва въображаеми бракониери — продължи Нанси, — а когато е вътре, слиза в оръжейната, чисти пушките. Страшно е, ако питате мен.

— Хайде, Нанси — казва господин Хамилтън, някак примирен. — Не е наша работа да дебнем господаря. — Той свали очилата си, за да потърка очи.

— Да, господин Хамилтън — съгласява се тя. После ме поглежда и бързо добавя: — Но трябва да го видиш, Грейс. Не би го познала. Толкова бързо остаря.

— Видях го — обадих се аз.

— Къде? — пита господин Хамилтън с известна тревога. Сложи обратно очилата си. — Не навън, надявам се. Да не се е разхождал твърде близо до езерото?

— О, не, господин Хамилтън — успокоих го аз. — Нищо подобно. Видях го в селото. На гробището. На погребението на майка ми.

— Дойде на погребението, така ли? — облещи очи Нанси.

— Стоеше на близкия хълм — отвърнах, — но със сигурност наблюдаваше.

Господин Хамилтън погледна Алфред за потвърждение. Но той повдигна рамене, поклати глава:

— Не забелязах.

— Е, там беше — настоях аз. — Знам какво видях.

— Може просто се е разхождал — предположи господин Хамилтън. — Да подиша въздух.

— Много не се разхождаше — отвърнах колебливо. — Стоеше там някак отнесен и гледаше към гроба.

Господин Хамилтън размени поглед с госпожа Таунсенд.

— Ами той винаги много е харесвал майка ти, когато работеше тук.

— Харесвал! — повдигна вежди госпожа Таунсенд. — Така ли го наричаш?

Загледах ту единия, ту другия. Не можех да разбера израженията им. Знаеха нещо, до което не бях допусната.

— А какво става с теб, Грейс? — попита господин Хамилтън изведнъж, извръщайки поглед от госпожа Таунсенд. — Достатъчно за нас. Разкажи ни за Лондон. Как е госпожа Лъкстън?

Едва чух въпросите му. Дълбоко в съзнанието ми се зараждаше мисъл. Шепнене, погледи, предположения, които дълго време се долавяха тук-там, сега се събраха наедно. Оформяха картина. Непълна.

— Е, Грейс? — нетърпеливо ме подкани госпожа Таунсенд. — Езика ли си глътна? Какво става с госпожица Хана?

— Извинете, госпожо Таунсенд — отговорих аз. — Бях се замислила.

Всички ме гледаха с очакването да им кажа, че Хана е добре. Това беше редно да чуят. Иначе откъде трябваше да започна? От споровете с Теди, от посещението при спиритистката, страховитото й обяснение, че вече се чувства мъртва? Вместо това им разправих за красивата къща и дрехите на Хана, за блестящите гости, които канеха.