Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Чудех се също какво правеше там. Симпатията към бивша служителка бе едната възможност, но негова светлост да се появи чак на градското гробище, за да гледа как погребват една отдавна напуснала прислужница…

— Грейс! — Сякаш отдалеч, през обърканите ми мисли, дочувам Алфред да говори. Поглеждам го разсеяно.

— Има нещо, което искам да те попитам вече цял ден — казва той. — Ако не те попитам сега, ще ме хване страх.

И майка ми бе харесвала Фредерик.

— Горкият, горкият Фредерик — казваше тя, когато баща му и брат му починаха. Но не горката госпожа Вайълет или горката Джемайма. Съчувствието й стигаше пряко и изключително до Фредерик.

Но това бе разбираемо, нали така? Господин Фредерик е бил млад мъж, когато майка ми е работила в къщата; беше естествено съчувствието й да е за член на семейството, който й е близък по възраст. Както аз съчувствах на Хана. Освен това майка ми като чели харесваше и жената на Фредерик — Пенелопи. „Фредерик не би се оженил отново“ — заявяваше тя, когато й казвах, че Фани се надява на брак с него. Нейната увереност, нейното отчаяние, когато настоявах, че е така, сигурно могат да бъдат обяснени само с близостта до бившата й господарка.

— Не ме бива много в приказките, Грейси, знаеш го по-добре от мен — казваше Алфред. — Така че ще го кажа направо. Знаеш, че скоро ще се захвана с бизнес.

Аз кимах, някак си кимах, но умът ми беше другаде. Неуловимата риба беше наблизо. Виждах проблясъка на хлъзгавите й люспи, като се провира измежду тръстиките и напуска сенките…

— Но това е само първата стъпка. Няма да спра да спестявам и един ден, не много далечен, ще имам бизнес и на вратата ще е написано „Алфред Стийпъл“, да знаеш!

… и излиза на светло. Възможно ли беше притеснението на майка ми изобщо да не е било свързано с привързаността към бившата й господарка? А с това, че мъжът, когото бе харесвала — и все още харесваше, — можеше да замисля да се ожени отново? Че майка ми и господин Фредерик… Че преди толкова много години, докато е била на работа в Ривъртън…

— Все чаках, Грейс, защото исках да имам нещо, което да ти предложа. Нещо повече от това, което съм сега…

Едва ли. Би станало скандал. Хората щяха да знаят. Аз щях да знам. Дали?

Изплуваха откъси от разговори, спомени. Това ли имаше предвид госпожа Вайълет, когато разказваше на госпожа Клементайн за „онази жалка работа“? Дали хората са знаели? Избухнал ли е скандал в Сафрън преди двайсет и две години, когато една местна жена е била натирена от имението и опозорена, бременна от сина на господарката си?

Но ако е така, защо лейди Вайълет ме прие на работа? Сигурно съм щяла да бъда неприятно напомняне за случилото се?

Освен ако моето назначение не е било някакъв вид компенсация. Цената на мълчанието на майка ми. Заради това ли тя беше толкова сигурна, че ще се намери място за мен в „Ривъртън“?

И тогава, просто ей така, разбрах. Рибата изплува на слънчевата светлина, люспите й ярко блестяха. Как не я бях видяла дотогава? Огорчението на майка ми, нежеланието на господин Фредерик да се ожени повторно. Всичко това доби смисъл. И той беше обичал майка ми. Заради това бе дошъл на погребението. Заради това ме бе гледал толкова особено: като че ли е видял призрак. Бил е доволен, че ме освобождава от „Ривъртън“, каза на Хана, че не му трябвам там.

— Грейси, чудя се… — Алфред взе ръката ми.

Хана. Отново получих прозрение.

Зяпнах. Това обясняваше толкова много: чувството на солидарност — сестринско сигурно? — което споделяхме.

Алфред стисна ръцете ми в своите, задържа ме да не падна.

— Недей така, Грейси — каза той и нервно се усмихна. — Не припадай заради мен.

Краката ми се подгъваха: чувствах, че се разпадам на милиони мънички частици, изсипвах се като пясък от кофа.

Знаеше ли Хана? Затова ли бе настоявала да я придружа в Лондон? Бе се обърнала към мен, когато се е почувствала изоставена по всички други фронтове? Бе ме молила никога да не я напускам? Бе ме накарала да й обещая?

— Грейс? — викаше ме Алфред, докато ме държеше за ръцете. — Добре ли си?

Кимнах, опитах се да проговоря. Не можех.

— Добре — продължаваше Алфред. — Защото още не съм казал всичко, което искам. Макар да имам чувството, че си се досетила.

Досетила? За майка ми и Фредерик? За Хана? Не — Алфред говореше нещо. За какво ли? За новия си бизнес, за приятеля от войната…

— Грейси — обади се отново Алфред и допря ръцете ми между нас двамата. Усмихна ми се, преглътна. — Ще ми окажеш ли честта да станеш моя жена?