Има само един човек, който ми се иска да чуе разказа ми. Човекът, заради когото направих записа. Само се надявам, че е имало смисъл. Онази Урсула е права: че Маркъс ще го чуе и ще разбере. Че моята собствена вина и разказът за нея по някакъв начин ще го освободят.
Светлината е ярка. Чувствам се като пиле във фурна. Сгорещено, оскубано и наглеждано. Защо ли въобще се съгласих на това? Дали се съгласих?
— Бихте ли казали нещо, за да настроим апаратурата? — Антъни е приклекнал зад някакъв черен предмет. Видеокамера, предполагам.
— Какво трябва да кажа? — Нечий чужд глас.
— Още веднъж.
— Страхувам се, че наистина не знам какво да кажа.
— Добре. — Антъни се отдалечава от камерата. — Това е достатъчно.
Усещам миризмата от материята на палатката, нажежена от обедното слънце.
— С нетърпение очаквах този разговор — казва той и се усмихва. — Силвия ми каза, че сте работили в голямата къща.
— Да.
— Няма нужда да се навеждаш към микрофона. Достатъчно е мощен.
Не бях осъзнала, че се навеждам, и се отдръпнах назад с чувството, че ме хокат.
— Работили сте в Ривъртън. — Това е констатация, не изисква отговор. Въпреки това не мога да устоя на желанието си да уточня:
— Започнах през 1914-а като домашна помощница.
Той се чувства неловко — дали заради себе си или заради мен, не зная.
— А, да… — Бърза да продължи. — Работили сте за Тиодор Лъкстън? — Произнася името с голям страх, сякаш ще се омърси от позора му, като го изговаря.
— Да.
— Чудесно! Често ли го виждахте?
Има предвид дали го чувах често; редно ли беше да му разправям какво бе ставало зад затворените врати? Страхувам се, че ще го разочаровам.
— Не много. Тогава бях лична камериерка на съпругата му.
— В такъв случай трябва често да сте общували с Тиодор.
— Не. Всъщност не.
— Чел съм, че помещенията на прислугата са център на домашните клюки. Сигурно сте разбирали какво се случва?
— Не. — Много от нещата се изясниха по-късно, разбира се. Четях за това във вестниците като всички други. Посещения в Германия, срещи с Хитлер. Никога не съм вярвала на най-тежките обвинения. Те бяха виновни само заради възхищението си от способността на Хитлер да мобилизира работническите класи и да развие индустрията. Няма значение, че беше с цената на робски труд. Малко хора знаеха това тогава. Тепърва историята щеше да доказва, че Хитлер е луд.
— Срещата през 1936-а с германския посланик?
— Тогава вече не работех за тях. Напуснах десет години по-рано.
Той спира; разочарован е, както си мислех, че ще стане. Поредицата му от въпроси бе несправедливо прекъсната. После въодушевлението му се възвръща за малко.
— 1926-а?
— 1925-а.
— Значи трябва да сте били там, когато онзи човек — поетът, как ли се казваше, се е самоубил?
Става ми топло от светлината. Уморена съм. Сърцето ми леко прескача. Или нещо вътре в него прескача — някоя артерия толкова е изтъняла, че парче от нея се откъсва и се носи наоколо, изгубено сред потока на кръвта ми.
— Да — чувам се да отговарям.
Това е известна утеха.
— Добре. Можем ли да говорим по този въпрос?
Вече чувам сърцето си. То помпа мокро, неохотно.
— Грейс?
— Много е бледа.
Главата ми олеква. Толкова съм уморена.
— Доктор Брадли?
— Грейс? Грейс!
Фучи като вятър през тунел, гневен вятър, който влачи след себе си лятна буря, се втурва към мен, все по-бързо и по-бързо. Това е моето минало, което идва за мен. То е навсякъде — в ушите ми, зад очите ми, притиска ребрата ми…
— Повикайте лекар. Някой да повика линейка!
Освобождаване. Разграждане. Милион мънички частици изпадат през фунията на времето.
— Грейс? Тя е добре. Ще се оправиш, Грейс, чуваш ли?
Конски тропот по калдъръм, коли с чужди имена, разносвачи на велосипеди, гувернантки с колички, въжета за скачане, игра на дама, Грета Гарбо, първият диксиленд джаз бенд, Бий Джаксън, чарлстонът, Шанел номер 5, „Тайнствената афера в Стайлс“, Ф. Скот Фицджералд…
— Грейс!
Името ми?
— Грейс?
Силвия? Хана?
— Току-що припадна. Седеше там и…
— Отстранете се, госпожо. Да я внесем вътре. — Нов глас. Затръшване на врата.
Сирена.
Суматоха.
— Грейс… — това е Силвия. — Дръж се, чуваш ли? С теб съм… Отиваме си вкъщи… Само се дръж…
Да се държа? А… писмото, разбира се. В ръката ми е. Хана ме чака да й занеса писмото. Улицата е заледена и завалява сняг.
Студена зима е и аз тичам. Усещам кръвта — гъста и топла — във вените си; пулсира ускорено под измръзналото ми лице. Леденият въздух опъва кожата по скулите ми, сякаш е омаляла и я разпъват на рамка. На куки, както би казала Нанси.
Читать дальше