Наслаждавах се на думите му, когато той продължи:
— Като говорим за „Ривъртън“, никога няма да се сетиш кого видях току-що. Ей сега, докато те чаках.
— Кого?
— Госпожица Старлинг. Луси Старлинг. Дето беше секретарка на господин Фредерик.
Жегна ме завист; как свойски изрече първото й име. Луси. Хлъзгаво, загадъчно име, което шумолеше като коприна.
— Госпожица Старлинг? В Лондон?
— Каза, че сега живее тук. В апартамент на Хартли Стрийт, точно зад ъгъла.
— Но какво ли прави тук?
— Работи. След като фабриката на господин Фредерик затвори, трябвало да си намери друга работа, а в Лондон има много повече. — Той ми подаде лист хартия. Бял, топъл, с подгънато ъгълче, където е било притиснато в джоба му. — Взех й адреса и казах, че ще ти го дам. — Погледна ме и се усмихна така, че страните ми отново пламнаха. — Ще бъда по-спокоен — продължи той, — като знам, че имаш приятелка в Лондон.
Прималява ми. Мислите ми се реят. Напред-назад, нагоре-надолу, по водите на историята.
Кметството. Сигурно Силвия е там. Ще раздават чай. Доброволките вече трябва да са заели кухнята, продават кексчета и кифлички, и рядък чай с бъркалка вместо с лъжичка. Подбирам си пътя към малкото циментово стълбище. Вървя стабилно.
Стъпвам накриво, глезенът ми силно се удря в ръба на циментовото стъпало. Някой ме прихваща под ръка, като залитам. Тъмнокож младеж, със зелена коса и халка през ноздрите.
— Добре ли сте? — пита ме той с тих, мил глас.
Не мога да откъсна поглед от халката на носа му, не намирам нужните думи.
— Бледа сте като платно, скъпа. Сама ли сте тук? Да се обадя на някого?
— А, ето те. — Жена е. Познавам я. — Къде се мотаеш! Помислих, че съм те загубила. — Кудкудяка като стара квачка, слага юмруци малко над талията си — все едно маха месести крилца. — Какво, за бога, си мислиш, че правиш?
— Намерих я тук — каза зелената коса. — За малко да падне, като се качваше нагоре.
— Вярно ли е, палавнице? — обажда се Силвия. — Не мога да те оставя и за минута! Ще получа инфаркт заради теб, ако не внимаваш. Не знам какво мислиш, че правиш.
Започвам да обяснявам, но млъквам. Осъзнавам, че не мога да си спомня. Имам силното усещане, че търсех нещо, че исках нещо.
— Хайде — казва тя, обгръща с ръка раменете ми и ме повежда далеч от кметството. — Антъни умира да те види.
Палатката е голяма и бяла; платнището от едната страна е вързано нагоре, за да може да се влиза. Над входа е закачен транспарант с надпис: Историческо дружество Сафрън Грийн. Силвия ме повежда навътре. Горещо е и мирише на прясно окосена трева. На конструкцията на тавана е закачена флуоресцентна лампа, която бръмчи и осветява, като че свети в операционна, пластмасовите маси и столове.
— Това е той — прошепва Силвия и посочва мъж, чиито незабележителни черти ми напомнят някого. Прошарени кафяви коса и мустаци, червени бузи. Разговаря в захлас с една внушителна жена със скромна рокля.
Силвия се приближава.
— Нали ти казах, че си го бива?
Горещо ми е и краката ме болят. Чувствам се объркана. Без причина ме обзема леко раздразнение.
— Искам чаша чай.
Силвия ме поглежда и бързо прикрива изненадата си.
— Разбира се, пиленце. Ще ти донеса, а после съм ти приготвила награда. Ела, седни. — Настанява ме до едно табло със снимки, после изчезва.
Жестоко, иронично изкуство е фотографията. Влаченето на уловени мигове в бъдещето; мигове, които е трябвало да бъдат оставени да изчезнат заедно с миналото; би трябвало да съществуват само в спомените, да изплуват за кратко през мъглата на събитията, които следват. Снимките ни натрапват да виждаме хората, преди бъдещето им да е оставило отпечатъка си, преди да знаят за края си.
На пръв поглед приличат на пяна от бели лица и поли сред море в цвят сепия. После спомените ярко открояват някои от тях, други потъват. Първо — лятната къща, онази, която Теди проектира и построи след преместването през 1924 година. Снимката бе правена същата година, ако се съди по хората на нея. Теди стои близо до недовършеното стълбище, облегнат на една от белите мраморни колони. На тревата върху близкия склон се вижда одеяло за пикник. Върху него една до друга седят Хана и Емелин. И двете с еднакво отнесен поглед. На преден план е Дебора — висока, застанала изкривено по модата, тъмната й коса се спуска над едното око. С цигара. Пушекът създава впечатление, че около тях има мъгла. Ако не знаех какво бе станало, бих помислила, че има и пети човек, забулен в нея. Няма такъв, разбира се. Няма снимки на Роби в „Ривъртън“. Той дойде само два пъти.
Читать дальше