Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Впивам пръсти в дръжките на стола, подпирам се така, че забивам лакти в ребрата, и се избутвам нагоре. Прегръщам парапета. За миг главата ми се замайва, после прехвърлям тежестта си върху бастуна и изчаквам светът да спре да се върти. Проклета жега! Опирам предпазливо бастуна в пръстта. Последният дъжд я разкаля и внимавам да не затъна. Целя стъпките, оставени от хората. Става бавно, но се справям…

— Да ти кажа бъдещето… Дай си ръката…

Не понасям гадателки. Веднъж ми казаха, че линията на живота ми е къса; не можах напълно да се отърся от смътното чувство на обреченост, докато не преполових шейсетте.

Продължавам напред и внимавам къде стъпвам. Няма да гледам. Примирила съм се с бъдещето си. Миналото е, което ме тревожи.

Хана се срещна с гадателката в началото на 1921 година. Беше сряда сутрин. Тя винаги канеше гости вкъщи в сряда сутрин. Дебора имаше среща с лейди Луси Дъф-Гордън в „Савой“, а Теди беше на работа с баща си. Вече не изглеждаше съсипан; приличаше на събудил се от странен сън човек, който с облекчение разбира, че си е все същият. Веднъж на вечеря каза на Хана, че бил изненадан колко големи възможности предлагала работата в банка. Не само за придобиване на средства, както побърза да уточни, но и за обогатяване на културните интереси. Скоро, заяви той, при удобен случай щял да попита баща си дали може да оглави фондация за подпомагане на млади художници. Или скулптори. Или някакви други творци. Хана каза, че това звучи прекрасно, и отново се съсредоточи върху храната, докато той продължи да разказва за някакъв нов клиент фабрикант. Бе започнала да свиква с разминаването между намеренията на Теди и действията му.

За пет минути цяло шествие от издокарани по последна мода жени се изниза от номер седемнайсет и аз се захванах да разчиствам приборите. (Току-що ни бе напуснала пета прислужница и още не бяха намерили заместничка.) Бяха останали само Хана, Фани и лейди Клементайн да допиват чая си. Хана потропваше лекичко и разсеяно с лъжичка по чинийката. Нямаше търпение да си тръгнат, макар още да не знаех защо.

— Наистина, скъпа — обади се лейди Клементайн, като наблюдаваше Хана над празната си чаша, — трябва да помислиш да увеличиш семейството. — Размениха погледи с Фани, която гордо намести големия си корем. Очакваше второто си дете.

— Децата сплотяват семейството. Нали, Фани?

Фани кимна, но не можа да отговори, защото устата й бе пълна с пандишпан.

— Жена, омъжена от дълго време, без деца — упорстваше лейди Клементайн. — Хората започват да говорят.

— Сигурна съм, че си права — каза Хана. — Но всъщност няма причина да говорят. — Каза го така непринудено, че потръпнах. Много трудно се долавяха признаци на вътрешна борба. Хана не се хващаше на думите им и това предизвикваше още злостни доводи.

Лейди Клементайн се спогледа с Фани, която повдигна вежди.

— Да няма някакъв проблем? Долу?

Първо си помислих, че говори за липсващата прислуга; разбрах думите й чак когато Фани преглътна сладкиша и добави настървено:

— Можеш да посетиш някой лекар. Дамски лекар.

Нямаше какво да отговори на това. Е, имаше, разбира се. Можеше да им каже да си гледат работата, и някога сигурно щеше да го направи, но времето я притискаше. Затова замълча. Само им се усмихна и мислено си пожела да си вървят.

Когато си заминаха, Хана се тръшна на дивана.

— Най-после — каза тя. — Мислех, че никога няма да си тръгнат. — Наблюдаваше ме как слагам последните чаши върху таблата. — Съжалявам, че трябва да вършиш това, Грейс.

— Няма нищо, госпожо — отговорих аз. — Сигурна съм, че няма да е задълго.

— Въпреки това — каза Хана. — Ти си лична камериерка. Ще говоря с Бойл да намери някой.

Продължих да събирам лъжичките.

Хана все още ме наблюдаваше.

— Можеш ли да пазиш тайна, Грейс?

— Знаете, че мога, госпожо.

Тя измъкна парче сгънат вестник от колана на полата си, отвори го и го приглади с ръка.

— Намерих това на гърба на един от вестниците на Бойл. — Подаде ми го.

Гадателка — пишеше там. — Известна спиритистка. Контактува с мъртвите. Научете бъдещето си.

Моментално й го върнах и избърсах ръцете си в престилката. В сутерена бях чула да говорят за такива неща. Това бе новата мания, следствие от всеобщата скръб. В онези дни всеки, загубил си обичани хора, се нуждаеше да чуе нещо утешително.

— Имам среща днес следобед — каза Хана.

Не знаех какво да отвърна. Искаше ми се да не ми беше казвала. Въздъхнах.