Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Не ставай смешна, скъпа — подхвърли Дебора и ми подаде писмото си. — Погрижи се да тръгне със сутрешната поща. — После се обърна към Хана: — Никога не биха те взели.

— Вече го направиха — отговори Хана. — Веднага подадох молба. Собственикът каза, че се нуждае спешно от човек.

Дебора рязко си пое дъх, разтегна устни в лека усмивка.

— Но сигурно разбираш, че и дума не може да става.

— За какво? — попита Емелин, като се преструваше, че не разбира.

— За правилния избор — каза Дебора.

— Не съм знаела, че има дума за правилен избор — продължи Емелин. Тя се разсмя. — Какъв е отговорът?

Дебора си пое дъх, ноздрите й се свиха.

— „Блаксланд“? — с писклив глас се обърна тя към Хана. — Не са ли те онова издателство, което бълва гадните памфлетчета, които войниците раздават по ъглите на улиците? — Присви очи. — Брат ми ще припадне.

— Не мисля така — отговори Хана. — Теди често е изразявал съчувствие към безработните.

Дебора рязко се облещи: като изненадан хищник, проявил краткотраен интерес към плячката си.

— Не си чула правилно, скъпа — каза тя. — Тидълс просто се старае да не настройва срещу себе си бъдещите си избиратели. Освен това… — Тя се изправи победоносно пред огледалото над камината и забучи една игла в шапката си — … съчувствие или не, не мисля, че ще му е много приятно да научи, че си обединила сили с хората, отпечатали отвратителните статии, които го провалиха на изборите.

Хана зяпна — не се бе сетила. Тя погледна Емелин, която съчувствено повдигна рамене. Дебора видя реакциите им в огледалото, потисна усмивката си и се обърна към Хана, като зацъка разочаровано.

— Скъпа, каква ужасна липса на лоялност!

Хана бавно изпусна дъха си.

Дебора поклати глава.

— Това ще убие бедния стар Тидълс, като разбере. Ще го убие.

— Тогава не му казвай — обади се Хана.

— Познаваш ме, аз съм самата дискретност — каза тя. — Но забравяш за стотиците други хора, които нямат моите скрупули. Те ще са изключително щастливи да го разгласят, когато видят името ти, неговото име, върху тази пропаганда.

— Ще им съобщя, че се отказвам — промълви Хана. Остави настрани възглавничката. — Но имам намерение да си потърся нещо друго. Нещо по-подходящо.

— Скъпо дете — засмя се Дебора, — избий си го от главата. Няма подходяща работа за теб. Искам да кажа, как ли би се гледало на това? Жената на Теди да работи? Какво биха казали хората?

— Ти работиш — отбеляза Емелин с иронично притворени клепачи.

— Различно е, скъпа — отговори Дебора, без да губи темпо. — Още не съм срещнала моя Теди. На секундата бих се отказала от всичко това заради подходящия човек.

— Трябва да върша нещо — каза Хана. — Нещо друго, освен да седя тук по цял ден и да чакам някой да се обади.

— Е, разбира се — каза Дебора и дръпна чантата си от писалището. — Никой не обича да се мотае. — Тя повдигна едната си вежда. — Макар че, мислех си, тук могат да се вършат доста повече неща от седенето и чакането. Едно домакинство не се управлява само, нали знаеш.

— Не — отвърна Хана. — И аз с радост бих се захванала с някои задължения…

— Най-добре се придържай към това, което умееш да правиш — каза Дебора, като се примъкна към вратата. — Това съветвам винаги. — Тя се спря, задържа вратата отворена, после се обърна и на лицето й бавно се появи усмивка.

— Знам — продължи тя. — Как не се сетих по-рано? Ще поговоря с майка ми. Можеш да се включиш в дамския клуб на консерваторите. Те търсеха доброволци за предстоящата галавечер. Можеш да помогнеш в надписването на картичките за местата и да оцветяваш украсата — ще разкриеш артистичната си дарба.

Хана и Емелин се спогледаха, когато Бойл се появи на вратата.

— Колата за госпожица Емелин пристигна — каза той. — Да ви повикам ли такси, госпожице Дебора?

— Не се безпокой, Бойл — изчурулика Дебора. — Имам нужда от малко свеж въздух.

Бойл кимна и отиде да се погрижи да натоварят багажа на Емелин.

— Какво гениално хрумване! — усмихна се Дебора на Хана. — Теди ще бъде толкова доволен ти и майка да прекарате цялото това време заедно! — Тя наклони глава и сниши глас: — А така никога няма да се наложи да разбере за онази злощастна работа.

Няма да чакам Силвия. Омръзна ми да седя тук. Ще намеря къде дават чай. Силна, пронизителна, думкаща музика звучи от високоговорителите на импровизираната сцена, където танцуват шест млади момичета. Облечени са в червено-черни трика — с малко повече плат от бански костюми, с черни ботушки до коленете. Чудя се как успяват да танцуват на тези високи токчета, после си спомням танцьорите от моята младост. „Хамърсмит Паладиън“, първия диксиленд джаз бенд, Емелин танцува чарлстон.