Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Съжалявам, че закъснях, Алфред — казах аз. — Трябваше да свърша нещо за господарката.

— Не знае ли, че днес е свободният ти следобед? — попита Алфред. Беше по-висок, отколкото го помнех, а лицето му — с по-остри черти, но въпреки това го намирах за много хубав.

— Да, но…

— Трябваше да й кажеш какво най-добре да направи с поръчката си.

Неговата язвителност не ме изненада. Недоволството на Алфред от работата при богатите нарастваше. В писмата му от „Ривъртън“ дистанцията ми бе разкрила нещо, което не бях забелязвала преди: нишка на негодувание пронизваше описанията на ежедневието му. А по-късно онова, което ме питаше за Лондон, както и разказите му за „Ривъртън“ бяха изпъстрени с цитати от прочетени книги за класите, работниците и профсъюзите.

— Ти не си робиня. Можеше да откажеш.

— Знам. Не мислех, че ще… Просто ми отне повече време, отколкото предполагах.

— Е, добре. — Лицето му се отпусна, така че заприлича отново на себе си. — Не си виновна. Хайде да използваме времето по най-добрия начин, преди да се върнем да робуваме, а? Искаш ли да хапнем преди киното?

Бях на върха на щастието, докато вървяхме един до друг. Чувствах се възрастна и доста смела тук из града с мъж като Алфред. Пожелах си да се хванем под ръка. Така хората щяха да ни мислят за брачна двойка.

— Обадих се на майка ти — прекъсна мислите ми той. — Както ме помоли.

— О, Алфред! — възкликнах аз. — Благодаря ти. Не е много зле, нали?

— Не много, Грейс. — Той се поколеба за миг и отмести поглед. — Но не е и много добре, ако трябва да съм честен. Упорита кашлица. А каза, че и гърбът й създава проблеми. — Бръкна с ръце в джобовете си. — Артрит ли е?

Кимнах.

— Появи се внезапно, когато бях малка. Много бързо се влоши. Най-зле е през зимата.

— Имам леля, която страда от същото. Състари я без време. — Той поклати глава. — Скапан късмет.

Известно време вървяхме и мълчахме.

— Алфред — казах аз, — за майка ми… Тя дали… Мислиш ли, че има достатъчно, Алфред? Въглища имам предвид, и други неща?

— О, да — отговори той. — С това няма проблеми. Има достатъчно въглища. — Той се приведе и ме бутна по рамото. — А госпожа Ти се грижи да й изпраща по един хубав пакет сладки от време на време.

— Бог да я поживи — казах аз и очите ми се наляха със сълзи на благодарност. — И теб също, Алфред. Заради това, че си я посетил. Сигурна съм, че го оценява, дори да не го показва.

Той повдигна рамене и каза откровено:

— Не го правя заради благодарността на майка ти, Грейси. Правя го заради теб.

По лицето ми се разля вълна от удоволствие. Допрях облечената си в ръкавица ръка до бузата си и лекичко я притиснах, за да поеме топлината.

— Как са останалите? — попитах свенливо. — Там, в Сафрън? Добре ли са всички?

Той замълча за миг, докато осъзна, че смених темата.

— Всичко е според очакванията — отговори той. — В низините. Нагоре е друга работа.

— Господин Фредерик? Последното писмо на Нанси намекваше, че не всичко е наред при него.

Алфред поклати глава.

— Стана много мрачен, откакто ти замина. Може да си му била слабост, а? — Той ме побутна и не можах да сдържа усмивката си.

— Липсва му Хана — отвърнах аз.

— Не си го признава.

— И тя е същата. — Разказах му за недовършените писма, които бях намерила. Чернова след чернова, захвърлени и неизпратени.

Той подсвирна и поклати глава.

— А казват, че трябва да се учим от по-високопоставените. Мен ако питаш, и те биха могли да понаучат едно друго от нас.

Продължих да вървя и си мислех за страданието на господин Фредерик.

— Мислиш ли, че той и Хана ще се сдобрят?

Алфред повдигна рамене.

— Честно казано, не знам дали е толкова просто. Хана наистина му липсва. Няма съмнение. Но не е само това.

Погледнах го.

— Да не е и заради колите? Сякаш след затварянето на фабриката остана без цел. Прекарва цялото си време да броди из имението. Взима пушката и казва, че търси бракониери. Според Дъдли нещо си въобразява. Всъщност няма никакви бракониери, но продължава да търси. — Той присви очи заради мъглата. — Разбирам това много добре. Един мъж иска да се чувства полезен.

— Дали Емелин му е утеха?

Той повдигна рамене.

— Превръща се в истинска малка госпожица, ако питаш мен. Нарежда наравно с господаря. Той като че ли няма нищо против. Повечето време едва забелязва, че е там. — Алфред подритна едно камъче и го проследи как заподскача и изчезна в канавката. — Не. Вече не е същото място. Не и откакто ти замина.