Кейт Мортън - Изплъзване от времето

На втората снимка няма хора. Сниман е самия „Ривъртън“ или каквото остана от него след пожара преди Втората световна война. Цялото ляво крило е изчезнало, сякаш някаква могъща лопата се е спуснала от небето и е изринала детската, столовата, дневната, спалните. Останките са овъглени. Казват, че развалините димели седмици наред. Миризмата на сажди се носела над селото с месеци. Не съм знаела. По това време се задаваше война, роди се Рут, а аз бях на прага на нов живот.

Третата снимка, която се опитвах да не гледам, нямаше място в историята. Лесно разпознах всички; бяха облечени за празненство. В онези дни имаше толкова много празненства, хората постоянно се гласяха и позираха за снимки. Ходеха на много места. Аз знам къде са и знам какво ще се случи. Добре си спомням с какво бяха облечени. Спомням си кръвта, опръскала светлата й рокля, като от бурканче червено мастило, изпуснато отвисоко. Така и не успях напълно да я изчистя. Но дори и да бях успяла, това нищо не би променило. Просто трябваше да я изхвърля. Тя никога повече не я погледна и, разбира се, не я облече.

На снимката не знаят; усмихват се. Хана и Емелин, и Теди. Усмихват се пред апарата. Това е преди . Гледам лицето на Хана, за да открия някакъв знак, мисъл за предстояща драма. Няма нищо такова. В погледа й виждам единствено очакване. Или може би само си въобразявам, защото знам, че го имаше.

Зад мен стои някой. Жена. Навежда се напред, за да разгледа същата снимка.

— Безценни са, нали? — казва тя. — Какви глупави дрехи са носели. Друг свят.

Само аз забелязвам сянката по лицата. Студени тръпки полазват по кожата ми при мисълта какво предстоеше да се случи. Не, не е заради това; кракът ми сълзи на мястото, където го ударих — лепкава течност се стича надолу към обувката ми.

Някой ме потупва по рамото.

— Доктор Брадли? — Някакъв мъж се навежда към мен, сияещото му лице доближава моето. Хваща ръката ми. — Грейс? Мога ли да ви наричам така? Приятно ми е да се запознаем. Силвия ми разказа толкова много за вас. Наистина ми е приятно.

Кой е този мъж, който говори толкова високо, толкова бавно? Който стиска ръката ми така разпалено? Какво ли му е разказвала Силвия за мен? И защо?

— … Учител съм по английски, но историята е моята страст. Харесва ми да се мисля за познавач на местната история.

Силвия се появява на входа на палатката с пластмасова чаша в ръка.

— Ето, заповядай.

Чай. Точно от каквото имах нужда. Отпивам глътка. Охладен е; вече не може да ми поверяват горещи течности. Често ми се случва внезапно да задремя.

Силвия сяда на друг стол.

— Антъни разказа ли ти за документите? — Тя премигва със сплъстените си от грим мигли срещу мъжа. — Каза ли й за документите?

— Още не съм стигнал до това — отвърна той.

— Антъни засне поредица от личните разкази на местни хора за историята на Сафрън Грийн. Ще бъде предоставена на Историческото дружество. — Тя ме поглежда. Усмихва се широко. — Има осигурено финансиране и така нататък. Току-що направи запис на госпожа Бейкър, ей там.

Тя продължава да обяснява с негова помощ. Отделни думи изпъкват сред всички други: устни разкази, културна значимост, капсула на времето за хилядолетието, хората след сто години…

Имало едно време хора, които не разказвали своите истории. Не се сещали, че може да са интересни за някого. Сега всички пишат мемоари. Състезават се за най-лошо детство, за най-жесток баща. Преди четири години един студент от близкия технически колеж дойде в „Хийтвю“ да задава въпроси; откровен млад мъж с акне и навик да чопли кожата около ноктите си, докато слуша. Носеше малък магнетофон, микрофон и една голяма папка, в която имаше лист с въпроси, написани на ръка. Ходеше от стая в стая и питаше дали някой би отговорил на въпросите му. Намери много хора, особено щастливи да разказват историите си. Мейвис Бъдлинг например го занимаваше с истории за героичен съпруг, какъвто знаех, че никога не е имала.

Вероятно трябваше да съм доволна. През втория си живот, след като всичко в „Ривъртън“ приключи, след Втората световна война, аз прекарвах голяма част от времето си да откривам лични истории. Изравях доказателства, допълвах факти. Колко по-лесно би било, ако всеки идваше, въоръжен със запис на личната си история. Представях си милиони записи на възрастни хора, разсъждаващи за цената на яйцата отпреди трийсет години. Дали ги съхраняват някъде, в някой голям подземен бункер, рафтове до тавана с подредени кутии, покрай стените? Отекващи тривиални записи, които никой няма време да слуша?