Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Ако не възразявате, госпожо. Не вярвам на сеанси и други тям подобни.

— Така ли, Грейс? — изненада се Хана. — Мислех те за по-разкрепостена от всички останали. Знаеш ли, че сър Артър Конан Дойл вярва в тези неща? Той редовно контактувал със сина си Кингсли. Дори провеждал сеанси в дома си.

Тя не знаеше, че вече не бях пристрастена към Шерлок Холмс. В Лондон бях открила Агата Кристи.

— Не е заради това, госпожо — побързах да отвърна. — Не е, защото не вярвам.

— Така ли?

— Не, госпожо. Вярвам. Тъкмо там е проблемът. Но не е нормално. Мъртвите… опасно е да се бъркаме.

Тя повдигна вежди, като обмисляше думите ми.

— Опасно…

Оказа се грешен подход. Като споменах за опасност, само засилих интереса й още повече.

— Ще дойда с вас, госпожо — казах.

Не бе очаквала това. Не беше сигурна дали е ядосана или трогната. Накрая беше и двете.

— Не — каза тя много строго. — Няма да е необходимо. Ще се справя добре и сама. — После тонът й се смекчи: — Днес е свободният ти следобед, нали? Сигурно си планирала нещо приятно? Нещо по-подходящо от това да ме придружаваш?

Не отговорих. Плановете ми бяха тайна. След дълга размяна на писма Алфред най-сетне бе предложил да се срещнем в Лондон. Месеците, които прекарах далеч от „Ривъртън“, ме бяха направили по-самотна от очакваното. Въпреки подробните инструкции на господин Хамилтън открих, че да бъда лична камериерка означаваше да имам притеснения, каквито не бях очаквала, особено след като Хана не се оказа особено щастлива младоженка. А страстта на госпожа Тибит да създава проблеми гарантираше, че никой от персонала няма да свали защитата си и да изгради приятелски отношения. За пръв път през живота си се чувствах изолирана. И макар много да внимавах да не схвана погрешно вниманието на Алфред (тъй като вече веднъж се бях опарила), открих, че копнея да го видя.

Независимо от това онзи следобед проследих Хана. Срещата ми с Алфред щеше да е по-късно вечерта; ако бях достатъчно бърза, щях да имам време да се уверя, че тя пристига и после си тръгва в добро състояние. Бях чувала много истории за спиритисти, за да знам, че така трябва. Братовчедът на госпожа Тибит бил обсебен от духове, според думите й, а господин Бойл познаваше един човек, чиято съпруга била ограбена и заклана.

Освен това, ако не бях сигурна за отношението си към спиритистите, бях достатъчно сигурна за типа хора, които ги посещаваха. Само хора, нещастни от настоящето, искаха да узнаят бъдещето си.

Навън се бе спуснала гъста мъгла: сива и плътна. Следвах Хана по „Олдуич“ като детектив по следа, като внимавах да не изоставам или тя да не потъне за по-дълго в мъглата. На ъгъла мъж с дъждобран свиреше на устна хармоника „Пази домашното огнище“. Такива уволнени войници се виждаха навсякъде: по улиците, под мостовете, пред железопътните гари. Хана затършува в чантата си за монета и я пусна в чашата пред мъжа, преди да продължи.

Завихме по Кийн Стрийт и Хана се спря пред една елегантна вила от епохата на крал Едуард. Изглеждаше почтено място, но, както обичаше да казва майка ми, външният вид можеше да е подвеждащ. Видях, че провери адреса в обявата и натисна звънеца. Вратата веднага се отвори и без да се обръща назад, тя бързо изчезна навътре.

Стоях отпред и се чудех на кой етаж са я завели. На третия. Бях сигурна. Имаше нещо в светлината на лампата, което озаряваше в жълто набраните краища на спуснатите завеси. Седнах до някакъв еднокрак мъж, който продаваше тенекиени маймуни, тичащи нагоре-надолу по парче канап, и зачаках.

Мина повече от час. Когато се появи, циментовото стъпало, на което седях, бе вледенило краката ми и не можах да се изправя достатъчно бързо. Наведох се, като се молех да не ме види. Не ме видя; не се огледа. Стоеше на най-горната площадка замаяна. Лицето й беше безизразно, изглеждаше стъписана и вцепенена. Първата ми мисъл бе, че й е направена магия, държали са някой от онези джобни часовници, като по снимките, и са я хипнотизирали. Кракът ми беше изтръпнал и не можех да се втурна към нея. Тъкмо щях да извикам, тя пое дълбоко въздух, потръпна и бързо се отдалечи.

През онази мъглива вечер закъснях за срещата си с Алфред. Не много, но достатъчно, заради което той изглеждаше разтревожен, преди да ме види, и обиден след това.

— Грейс! — Поздравихме се непохватно. Протегна ръка точно когато и аз протегнах моята. В един неловък миг докоснахме длани и той, сякаш неохотно, ме хвана за лакътя. Засмях се нервно, отдръпнах си ръката и я мушнах под шала.