Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Емелин повдигна вежди и кимна бавно.

Хана седна до нея.

— Радвам се, че те виждам — каза тя. — Тази седмица можем да правим всичко каквото поискаш. — Да отидем в „Гънтърс“ на чай и орехов сладкиш, да гледаме спектакъл.

Емелин повдигна рамене, но забелязах, че пръстите й продължаваха да човъркат по полата.

— Можем да посетим музея — продължи Хана. — Или да разгледаме „Селфриджис“. — Поколеба се. Емелин кимаше уклончиво. Хана се засмя несигурно. — Чуй ме само! — каза тя. — Едва си пристигнала, а аз вече планирам седмицата. Не ти позволих да кажеш и една дума. Дори не те попитах как си.

Емелин погледна Хана.

— Харесва ми роклята ти — накрая се обади тя, после стисна устни, сякаш бе нарушила някакво решение.

Беше ред на Хана да повдигне рамене.

— О, имам цял гардероб. Теди ми ги носи от чужбина. Според него една нова рокля компенсира това, че не съм пътувала. За какво друго ходи една жена в чужбина, ако не да си купува рокли? Така че гардеробът ми е пълен, а няма къде да… — Опомни се, спря и сдържа усмивката си. — На мен са ми много. — Тя небрежно погледна Емелин. — Дали не би искала да ги видиш? Може нещо да ти хареса. Ще ми направиш услуга, като ми помогнеш да освободя малко пространство.

Емелин бързо вдигна очи и не можа да прикрие вълнението си.

— Бих могла. Ако това ще помогне.

Хана добави десет рокли от Париж към гардероба на Емелин, а на мен ми поръча да направя корекциите по дрехите, които Емелин бе донесла със себе си. Докато разпарях небрежните бодове на Нанси, налегна ме носталгия по „Ривъртън“. Надявах се, че няма да приеме моите корекции за лична обида.

След това отношенията между сестрите се подобриха: недоволството на Емелин изчезна и до края на седмицата нещата станаха такива, каквито винаги са били. Те отново бяха добри приятелки, щастливи, че са възстановили старите си отношения. Аз също изпитах облекчение: напоследък Хана беше твърде мрачна. Надявах се доброто настроение да продължи и по-нататък.

През последния ден от гостуването на Емелин заедно с Хана седяха в двата края на канапето в дневната и чакаха да пристигне автомобилът от „Ривъртън“. Дебора, на път за съвещание в редакцията, приседна на бюрото с гръб към тях, за да нахвърля набързо съболезнователно писмо за своя починала приятелка.

Емелин, облегнала се удобно, въздъхна някак замечтано:

— Бих могла да пия чай при „Гънтърс“ всеки ден, а ореховият сладкиш никога няма да ми омръзне.

— Ще ти омръзне, като ти изчезне тънката талийка — обади се Дебора, докато дращеше с писеца по листа хартия. — Миг удоволствие и гледай после какво става.

Емелин запърха с мигли към Хана, която едва сдържаше смеха си.

— Сигурна ли си, че не искаш да остана? — попита Емелин. — Наистина за мен не е проблем.

— Съмнявам се, че татко ще одобри това.

— Ами! — продължи Емелин. — Хич няма да го е грижа. — Тя наклони глава. — Бих могла да си живея съвсем удобно в дрешника ти. Дори няма да разбереш, че съм тук.

Хана се престори, че обмисля думите й.

— Много ще скучаеш без мен — добави Емелин.

— Знам — отговори Хана и изимитира припадък. — С какво ще се утешавам?

Сестра й се разсмя и я замери с възглавничка.

Хана я улови и за момент започна да оправя ресните й. С очи, все още вперени във възглавничката, тя каза:

— Относно татко, Ем… Той… Как е той?

Знаех, че обтегнатите отношения с баща й тревожеха Хана. Много пъти бях намирала започнати писма в писалището й, но нито едно не беше пуснато.

— Татко си е татко — сви рамене Емелин. — Все същият.

— О… — продължи Хана с нещастен вид. — Добре. Не съм получавала новини от него.

— Не — отвърна Емелин и се прозина. — Е, знаеш какъв е, като си науми нещо.

— Така е — съгласи се Хана. — И все пак си мислех… — Гласът й притрепери и за момент и двете замълчаха. Макар че Дебора бе обърнала гръб, виждах как е наострила уши като немска овчарка, за да чуе клюката. Хана също беше забелязала, защото се изправи и с преднамерена жизнерадост смени темата.

— Не знам дали ти споменах, Ем — намислила съм да се захвана малко с работа, като си заминеш.

— Работа? — попита Емелин. — В магазин за дрехи?

Сега и Дебора се разсмя. Тя запечата плика и се завъртя на стола си. Спря да се смее, когато видя изражението на Хана.

— Сериозно ли говориш?

— О, Хана обикновено говори сериозно — обади се Емелин.

— Когато бяхме на Оксфорд Стрийт онзи ден — каза Хана на Емелин, — докато ти беше на фризьор, видях една малка печатница — „Блаксланд“, на чийто прозорец имаше обява. Търсят редактори. — Тя повдигна рамене. — Обичам да чета, интересувам се от политика, граматиката и правописът ми са над средното ниво…