Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Недей така — каза жената и стисна устни. — Нахалница беше тази Изи. Гадателка ми била. Ако тя има дарба, аз съм Савската царица! Ще свърши в ръцете на някой недоволен клиент. Помни ми думата!

Нещо в начина, по който го каза, в жестоката усмивка, в едва сдържаното злорадство в гласа й ме накара да потръпна. Обзе ме желание да се обърна и да си тръгна, но си спомних за съвета на господин Хамилтън, че ако искам да продължа, трябва да започна. Покашлях се и казах спокойно, колкото беше възможно:

— Казвам се Грейс Рийвс.

Те ме погледнаха еднакво объркани.

— Личната камериерка на госпожата.

Жената се изправи в целия си ръст, присви очи и каза:

— Господарката никога не е споменавала за нова камериерка.

Бях стъписана.

— Не е ли? — започнах да заеквам, без да искам. — Аз… Сигурна съм, че написа инструкции от Париж. Лично изпратих писмото.

— Париж? — те се спогледаха.

Тогава мъжът явно нещо си спомни. Кимна бързо няколко пъти и отмести ръцете на жената от раменете си.

— Разбира се — каза той. — Очаквахме ви. Аз съм господин Бойл, икономът тук, на седемнайсети номер, а това е госпожа Тибит.

Кимнах, все още объркана.

— Приятно ми е. — Двамата продължиха да ме гледат, така че започнах да се чудя дали бяха еднакво глупави. — Доста съм уморена от пътуването — съобщих бавно. — Ще бъдете ли така любезни да повикате някоя от прислужниците да ме заведе до стаята ми?

Госпожа Тибит изсумтя, така че кожата около бенката й завибрира, после се опъна.

— Няма повече прислужници. Още не. Господарката… тоест госпожа Естела Лъкстън не успя да намери такава, която да се задържи.

— Да — обади се господин Бойл със стиснати устни, бледи като лицето му. — А за тази вечер имаме предвидено тържество. Ще се наложи всички да се включат. Госпожица Дебора няма да търпи неуредици.

Госпожица Дебора? Коя беше госпожица Дебора? Смръщих вежди.

— Моята господарка, новата госпожа Лъкстън, не ми е споменавала за тържество.

— Не — продължи госпожа Тибит, — не би го споменала, нали? Това е изненада. Да приветстваме господин и госпожа Лъкстън със завръщането им от сватбеното пътешествие. Госпожица Дебора и майка й го замислят от седмици.

Тържеството беше във вихъра си, когато пристигна колата на Теди и Хана. Господин Бойл даде инструкции да ги посрещна на входа и да ги въведа в балната зала. Това обичайно било задължение на иконома, обясни той, но госпожица Дебора му дала задачи, който налагали да присъства другаде.

Отворих вратата и те влязоха. Теди сияещ, Хана изтощена, както можеше да се очаква след посещение при Саймиън и Естела.

— Човек убивам за чаша чай — въздъхна тя.

— Не бързай толкова, скъпа — усмихна се Теди. Подаде ми палтото си и целуна лекичко Хана по бузата. Тя трепна едва забележимо, както винаги.

— Първо имам една изненада — продължи той, докато вървеше и доволно потриваше ръце. Хана го наблюдаваше как се отдалечава, после вдигна очи, за да огледа входното антре: с наскоро боядисаните му в жълто стени, доста грозния модерен полилей над стълбите, палмите с надвиснали над низовете декоративни лампички листа.

— Грейс — попита тя с повдигнати вежди, — какво става, за бога?

Повдигнах рамене за извинение и тъкмо да й обясня, Теди се появи отново и я хвана за ръка.

— От тук, мила. — Той я поведе към балната зала.

Вратата се отвори и Хана ококори очи, когато видя толкова много непознати хора. После всички лампи светнаха и докато поглеждах към искрящия полилей, усетих движение на стълбите. Чуха се възторжени възгласи; в средата на стълбите стоеше стройна жена с черна коса, спусната на вълни покрай тясно скулесто лице. Не беше красиво, но в него имаше нещо забележително; една илюзия за красота, която щях да се науча да разпознавам като белег на истинския шик. Тя беше висока и слаба, застанала по начин, който дотогава не бях срещала: с присвити напред рамене, така че копринената й рокля за малко да се изхлузи от тях и да се свлече по извития гръб. Позата беше едновременно изкусна и естествена, небрежна и нагласена. От ръцете й висеше светла козина, която отначало помислих за наметка, докато не се чу лай и тогава разбрах, че държеше малко, пухкаво кученце, бяло като най-хубавата престилка на госпожа Таунсенд.

Не я познавах, но веднага се досетих коя е. Тя се спря за момент, преди да слезе плавно надолу по стъпалата, и като пресичаше залата, множеството от гости се разделяше като в танцова постановка.