Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Когато се върнаха, забелязах, че рисунката не е сред вещите, които трябваше да опаковам за Англия. Не съм сигурна дали Теди бе отказал и тя се бе примирила, или е знаела какво ще каже и се е отказала да го пита, но бях доволна. Вместо това й бе купил кожена яка — норка, с малки тънки лапички и безизразни черни стъкълца на мястото на очите.

И така, върнахме се в Англия.

Жадна съм. Някой пак седи до мен, но не е Силвия. Жена е, в напреднала бременност, стоварила до краката си торби с плетени кукли и буркани домашни сладка. Лицето й лъщи от влага, а гримът й се е стекъл два-три сантиметра надолу. Под очите й се виждат черни полумесеци. Гледа ме. Подозирам, че ме наблюдава от известно време.

Кимвам й. Като че ли го очаква. Мисля си да я помоля да ми донесе нещо за пиене, но бързо се отказвам. От двете ни, според мен, тя изглежда по-зле.

— Прекрасен ден — обажда се жената накрая. — Приятен и топъл. — Виждам капчици пот в корените на косата й. Платът под натежалите й гърди е потъмнял от пот.

— Прекрасен — отвръщам аз. — Много топъл.

Тя се усмихва уморено и извръща поглед.

Върнахме се в Лондон на 19 юли 1919 година — денят на Шествието на мира. Шофьорът ни лавираше между колите, омнибусите и файтоните, покрай улици, препълнени с хора, които развяваха знамена и лозунги. Още не бе изсъхнало мастилото на договора с неговите санкции, които щяха да донесат огорчението и разделението, станали причина за следващата война, но хората нищо не знаеха за това. Още не. Те просто се радваха, че южният вятър нямаше вече да довява тътена на оръдията отвъд Ламанша. Че едни момчета повече нямаше да умират в ръцете на други момчета по полетата на Франция.

Оставиха ме с багажа в лондонската къща и излязоха. Саймиън и Естела очакваха младоженците на следобеден чай. Хана предпочиташе да се прибере направо вкъщи, но Теди настояваше. Той прикри усмивката си. Нещо си бе наумил.

Един лакей се показа на входа, взе по един куфар във всяка ръка и изчезна обратно в къщата. Чантата с личните вещи на Хана остана в краката ми. Изненадах се. Не очаквах други слуги, не още, и се зачудих кой ли го е наел.

Стоях и вдишвах атмосферата на площада. Миризмата на бензин, примесена със сладникавия дъх на топъл оборски тор. Извих врат, за да огледам шестте етажа на величествена къща. Изградена от кафяви тухли с бели колони от двете страни на главния вход, една от цял ред подобни сгради. На една от белите колони беше изписан в черно номер: 17. Гросвенър Скуеър, седемнайсет. Новият ми дом, където щях да бъда истинска камериерка.

До входа за прислугата се стигаше по стълби, които се спускаха успоредно на улицата надолу към сутерен, ограден с парапет от черно ковано желязо. Взех чантата на Хана и заслизах.

Вратата беше затворена, но отвътре се дочуваха приглушени, явно сърдити гласове. През прозорчето на сутерена видях едно момиче в гръб. Поведението му (арогантно, както би казала госпожа Таунсенд) и кичурът непокорни руси къдрици, изплъзнал се изпод бонето й, подсказваха, че е много млада. Тя спореше с някакъв нисък, дебел мъж, чийто врат бе целият почервенял от яд.

Сложи край на последното, победоносно изказване, като метна през рамо една чанта и се запъти към вратата. Преди да успея да се отместя, тя отвори със замах и се озовахме лице в лице, разкривени отражения в огледало. Тя реагира първа: разсмя се спонтанно и пръски слюнка капнаха на врата ми.

— А пък аз си мислех, че трудно се намират прислужници! — каза тя. — Е, честито. Не са познали, че ще се завирам из чужди мръсни къщи за нищожни пари!

Избута ме да мине и повлече куфара си нагоре по стълбите. Накрая се обърна и изкрещя:

— Кажи довиждане, Изи Батърфилд. Бонжур, мадмоазел Изабел! — Изсмя се отново, артистично заметна полата си и тръгна. Не успях да отговоря. Да обясня, че съм лична камериерка. А не някаква домашна прислужница.

Почуках на все още открехнатата врата. Отговор не последва, но влязох. Из къщата се носеше познатата миризма на пчелен восък (макар и не на „Стъбинс и Ко“) и на картофи, но се долавяше и още една, не точно неприятна, ала съвсем чужда.

Мъжът седеше на масата. Мършава жена зад него бе отпуснала длани на раменете му — кокалести, със зачервени, разранени кожички около ноктите. Обърнаха се към мен едновременно. Жената имаше голяма, черна бенка под лявото око.

— Добър ден — казах. — Аз…

— Добър ли? — отговори мъжът. — Това е третата прислужница, която напуска през последните няколко седмици, след два часа ще имаме тържество, а вие ми разправяте, че денят бил добър.