Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Войникът знае що е дълг. Въпреки раните си стои на пост върху гробницата вече осемдесет години. Наблюдава равнината отвъд града, вперил празен поглед през Бридж Стрийт към паркинга на новия търговски център. Земя на герои. Почти на една възраст сме. Дали е уморен колкото мен?

Той и колоната са покрити с мъх — микроскопични растения, избуяли по гравираните имена на загиналите. Там е Дейвид — най-отгоре, заедно с другите офицери; също и Руфъс Смит — синът на клошаря, задушен под срутен окоп в Белгия. По-нататък е Реймънд Джоунс — селският амбулантен търговец от моето детство. Неговите малки момчета трябва вече да са големи мъже. Стари мъже, макар и по-млади от мен. А може и да са умрели.

Нищо чудно, че се разпада. Не може да се очаква от един човек да поема мъката на безброй трагедии и да е свидетел на смъртта на безброй войници.

А той не е сам — във всеки град в Англия има по един като него. Те са белезите на нацията: множество рани на храбростта, покрили страната през 1919-а като израз на решимост за изцеление. Толкова изключителна бе вярата ни тогава — в Лигата на нациите, във възможностите на един цивилизован свят. Пред такава решимост и надежда обезверените поети са загубени. На всеки Т. С. Елиът, на всеки Р. С. Хънтър се падаха по петдесет умни, млади мъже, прегърнали мечтите на Тенисън за парламентарния човек, за световната федерация.

Разбира се, това не продължи дълго. Нямаше как. Разочарованието бе неизбежно; след двайсетте години последваха трийсетте с депресията и още една война. А след нея всичко беше различно. След ядрената гъба на Втората световна война не изникнаха нови паметници триумфално, предизвикателно, оптимистично. Надеждата умря в газовите камери в Полша. Едно ново поколение на пострадали в битките бе довяно вкъщи и върху паметниците се появиха още редове — с имената на синовете под тези на бащите. В съзнанието на хората се загнезди тягостното усещане, че млади хора някога пак ще загиват.

Войните придават на историята измамна простота. Те носят повратни моменти, лесни разграничения: преди — след, победител — победен, справедливо — несправедливо. Истинската история — миналото, не е това. Тя не е плоскост, нито права. Няма очертания. Безформена е като течност; безкрайна и неразгадана като космоса. Но е и променлива: точно когато си мислим, че откриваме модел, перспективата се променя, предлага се нов вариант — изплува отдавна забравен спомен.

Опитвам се да се съсредоточа върху повратните моменти в историята на Хана и Теди. Напоследък всичките ми мисли водят до Хана. Като се връщам назад, всичко изглежда ясно: през първата година на брака им се случиха събития, които положиха основата за последвалото. Тогава нямаше как да го разбера. В реалния живот не усещаш, че даден момент е повратен. Те отминават неназовани и незабелязани. Пропускат се възможности, катастрофи несъзнателно се приемат за победи. Повратностите се откриват по-късно от историците, когато се опитват да сложат ред в някой период на живот, съставен от заплетени моменти.

Чудя се как ли бракът им ще бъде представен във филма. Какво според Урсула щеше да ги отведе към нещастието? Дали пристигането на Дебора от Ню Йорк не стана причина за всичко? Изборната загуба на Теди? Липсата на дете? Дали би се съгласила, че още през медения им месец имаше признаци — бъдещите пропуквания са се виждали дори в сумрака на Париж, като леки дефекти в ефирни материи от двайсетте години — красиви материи, толкова тънки, че едва ли биха оцелели?

През лятото на 1919 година Париж бе залят от светлия оптимизъм на Версайската мирна конференция. Вечер помагах на Хана да се съблече, да смъкне поредната нова, ефирна рокля в бледозелено или розово, или бяло (Теди бе от мъжете, които предпочитат питието си чисто, а жените — непорочни), а през това време тя ми разказваше за посетените от тях места и онова, което бяха видели. Качили се на Айфеловата кула, разхождали се по Шанз-Елизе, вечеряли в известен ресторант. Но имаше нещо повече, и нещо по-малко, което бе харесало на Хана.

— Ескизите, Грейс — каза ми тя една вечер, докато я разопаковах. — Кой би си помислил, че толкова обожавам скиците?

Ескизи, произведения на изкуството, хора, миризми. Тя жадуваше за всяко ново преживяване. Имаше да наваксва много. Мислеше си, че е пропиляла години, докато е отброявала времето в очакване животът й да започне. Имаше да говори с толкова много хора: заможни, които срещаха в заведенията, политици — току-що съчинили съглашението, случайните музиканти по улиците.