Кейт Мортън - Изплъзване от времето

По онова време и през ум не ми минаваше да разпитвам, защото мислите ми бяха ангажирани единствено с предстоящия ми живот в Лондон.

Далечни удари на барабани. Чуваш ли ги? А не остана много да чакаш. Да не би да са плод на фантазиите ми?

Беше търпелив. Ако използвам думите на Хана, предстои Роби Хънтър да се завърне на сцената. Знаеше, че ще се случи, естествено, защото той има своята роля в тази игра. Това не е приказка или любовна история.

Сватбата не отбеляза щастливия край на тази история. Тя сложи началото на нови събития, на нова глава.

В единия край на Лондон Роби Хънтър се събужда. Отърсва се от кошмарите и изважда малък пакет. Държи го в джоба на ризата си от времето на войната. Бе дал обещание на умиращ свой приятел да го предаде.

„Таймс 6 юни 1919 г.

Имот на лорд Съдърланд

Основната сделка тази седмица бе осъществена от господата Мабет и Едж, както бе съобщено вчера в «Таймс». Става дума за Хабърдийн Хаус, наследствения дом на лорд Съдърланд. Домът на Гросвенър Скуеър номер седемнайсет бе продаден на банкера господин С. Лъкстън и ще бъде обитаван от господин Т. Лъкстън и младата му съпруга, почитаемата Хана Хартфорд, най-голямата дъщеря на лорд Ашбъри.

Господин Т. Лъкстън и почитаемата Х. Хартфорд сключиха брак в семейния дом на младоженката — имението «Ривъртън» край село Сафрън Грийн, през май и сега са на сватбено пътешествие във Франция. Хабърдийн Хаус ще бъде преименувано на Лъкстън Хаус при завръщането им следващия месец.

Господин Т. Лъкстън е кандидат за Парламента от партията на торите като представител на Марсдън, Източен Лондон. Изборите за овакантеното място ще се проведат през месец ноември.“

Докараха ни на пролетния панаир с микробус. Бяхме осмина: шестима обитатели, Силвия и една сестра, чието име не помня. Младо момиче с тънка плитка, проточила се на гърба й чак до кръста. Предполагам, си мислят, че е добре да ни извеждат. Макар че не знам какво му е хубавото да ти заменят удобствата с едно разкаляно сборище с палатки, където се продават сладкиши, играчки и сапуни. Щях да съм си много добре у дома, далеч от тази блъсканица.

Зад кметството, както всяка година, е изградена импровизирана сцена, а пред нея са пластмасовите бели столове за зрителите. Останалите обитатели и момичето с плитката стоят отпред и следят как един мъж вади номерирани топчета за пинг-понг от метална кофа, но аз предпочитам да седя тук до паметника. Днес се чувствам особено. Сигурно е от жегата. Цяла сутрин не можах да се отърся от това странно, мъгляво усещане. Мислите ми се губят. Изникват бързо, съвсем подредени, после ми се изплъзват, преди да успея да ги задържа. Като лов на пеперуди. Това ме притеснява. Дразни ме.

Чаша чай ще ми дойде добре.

Къде ли е Силвия? Каза ли ми къде отива? Беше тук само допреди миг, канеше се да пуши. Пак разправяше за приятеля си и плановете им да живеят заедно. Някога бих определила такова извънбрачно съжителство като неприлично, но времето има свойството да променя отношението ни към повечето неща.

Слънцето пари поразголените ми крака. Мисля си да ги дръпна под сянката, но едно неустоимо мазохистично чувство на отегчение ме подтиква да ги оставя където са. По-късно Силвия ще види червените петна и ще разбере колко дълго ме е оставила сама.

От мястото си виждам гробището. Източната му страна с наредените тополи, чиито свежи листенца потрепват от лекия вятър. Зад тополите са надгробните паметници. Сред тях е и този на майка ми.

Погребахме я преди цяла вечност. В един ветровит ден на 1922 година, когато земята се бе сковала от студ, а леденият вятър вееше полите около краката ми. Фигура на мъж стоеше на хълма. Изглеждаше ми позната. Майка ми отнесе своите тайни в студената, твърда земя, но аз все пак ги научих. Добре се справям с тях; пазя ги цял живот. Като че ли се надявах, че колкото повече чужди тайни знам, толкова по-добре ще опазя моите.

Топло ми е. Прекалено топло е за април. Без съмнение виновно е глобалното затопляне. Глобално затопляне, топене на ледовете, озонова дупка, генетично модифицирани храни. Някоя и друга болест от деветдесетте години. Светът се превърна във враждебно място. Дори дъждовната вода вече не е безопасна.

Тъкмо тя разяжда военния паметник. Едната част от лицето на войника е разрушена, бузата е покрита с дупки, носът — унищожен от времето. Като плод, паднал в някоя канавка, нагризан от хищниците.