Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Хана спря пред една картина. Беше голяма и единствената, която изобразяваше цял човек. Жена, седнала на стол. Не кресло, не шезлонг, нито канапе. Обикновен дървен стол с дебели крака. Коленете й бяха разтворени и тя седеше обърната право напред. Беше гола, чернокожа, лъскава от въглена. Лицето й надзърташе от картината. Големи очи, изпъкнали скули, плътни устни. Косата й бе опъната в кокче на тила. Като кралица войн.

Бях шокирана от гледката. Очаквах и Хана да реагира така. Но тя изпита нещо различно. Пресегна се и я докосна; прокара пръсти по овала на лицето. Наклони глава настрани.

Един мъж изникна внезапно до нея.

— Харесва ли ви? — попита той. Имаше силен акцент и още по-силно отпуснати клепачи. Не ми хареса как гледаше Хана. Знаеше, че има пари. Личеше по облеклото й.

Хана премигна, като че освободена от магия.

— О, да — отговори тя замаяно.

— Може би искате да я купите?

Хана стисна устни и разбрах какво си мисли. Въпреки явната си любов към изкуството Теди нямаше да я одобри. И се оказах права. Имаше нещо опасно в тази жена, в картината. Нещо разрушително. И въпреки това Хана я искаше. Напомняше й, разбира се, за миналото. За „Играта“. Нефертити. Роля, която бе изиграла с необременената жизненост на детството. Тя кимна. О, да, искаше я.

Полазиха ме тръпки на лошо предчувствие. Лицето на мъжа остана безизразно. Той повика някого. Като не последва отговор, направи знак на Хана да го последва. Не забелязваха присъствието ми, но аз не се отделих от нея, когато тя го последва по посока на ниска червена врата. Той я бутна и отвори. Озовахме се в ателие — малко по-голямо от тъмна дупка в стената. Стените бяха в овехтяло зелено, тапети — обелени на дълги ленти. Подът — доколкото можех да го видя изпод стотиците пръснати листове, надраскани с въглен — беше от камък. В ъгъла имаше матрак с избелели възглавници и покривка; празни бутилки се търкаляха по него.

Вътре видяхме жената от картината. За мой ужас тя беше гола. Погледна ни с любопитство, което бързо угасна, но не каза нищо. Изправи се — по-висока от нас, по-висока от мъжа — и отиде до масата. Нещо в движенията й — някаква свобода, пренебрежение към факта, че я наблюдаваме, че виждахме гърдите й — едната по-голяма от другата, ме изплаши. Те не бяха хора като нас. Като мен. Жената запали цигара и запуши, докато чакахме. Отвърнах поглед. Хана не направи същото.

— Госпожата иска да купи портрета ти — съобщи мъжът важно.

Черната жена загледа Хана, после каза нещо на език, който не разбирах. Не беше френски. Някакъв много по-странен.

Мъжът се изсмя и каза на Хана:

— Не се продава. — После се пресегна и я улови за брадичката. Ушите ми писнаха от тревога. Дори Хана се стресна, когато той обърна главата й първо на едната, после на другата страна и я пусна. — Само размяна.

— Размяна ли? — учуди се Хана.

— Твоят образ — отвърна мъжът със силния си акцент. Повдигна рамене. — Взимаш нейния, оставяш твоя.

Виж го ти! Портрет на Хана — разсъблечена бог знае докъде, — закачен да виси в тази мизерна френска уличка, та да я гледа кой ли не! Беше немислимо.

— Трябва да тръгваме, госпожо — обадих се аз така твърдо, че сама се изненадах. — Господин Лъкстън ни очаква.

Тонът ми сигурно бе изненадал и Хана, защото за мое облекчение кимна:

— Да. Права си, Грейс.

Тръгнахме заедно към вратата, но докато й правех път да излезе, тя се обърна към мъжа:

— Утре — каза едва чуто. — Ще се върна утре.

Не говорихме по пътя към колата. Хана вървеше бързо, със сериозно изражение. Същата нощ лежах будна, притеснена и уплашена, чудех се как да я спра. Бях убедена, че трябва. Имаше нещо в рисунката, което ме разтревожи; нещо, което забелязах в изражението на Хана, докато го гледаше. Една стара искра.

Онази нощ звуците, долитащи от улицата, ми се сториха зловещи както никога досега. Непознати гласове, непозната музика, женски смях от съседен апартамент. Копнеех да се върна в Англия, на място, където правилата бяха ясни и всеки си знаеше мястото. Разбира се, такава Англия не съществуваше, но нощта често подсилва чувствата.

На следващата сутрин всичко се подреди от само себе си, както обикновено. Когато отидох да обличам Хана, Теди вече се бе събудил и седеше в креслото. Каза, че главата продължава да го боли, но какъв съпруг би бил, ако остави прекрасната си съпруга сама през последния ден от сватбеното им пътешествие? Предложи й да обиколят магазините.

— Това е последният ни ден. Иска ми се да те заведа да си купиш сувенири. Нещо, което да ти напомня за Париж.