Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Па…

— Така не спрях навремето Дейвид. Но няма да си простя, ако повторя грешката си.

— Па…

— Няма да ти позволя…

— Па — за кой ли път повтори Хана, но този път в гласа й отекна твърдост, каквато не бях долавяла досега. — Взела съм решението си.

— Ами промени го — изкрещя той.

— Не.

Сега вече изтръпнах. В „Ривъртън“ се носеха легенди за избухванията на господин Фредерик. Беше отказал всякакъв контакт с Дейвид, когато момчето дръзна да го излъже. Какво ли щеше да стори при откровената съпротива на Хана?

— Не смей да отговаряш на баща си — заплашително потрепери гласът му.

— Дори ако смятам, че греши?

— Упорита глупачка.

— Приличам на теб.

— Открай време харесвам силната ти воля и тъкмо затова съм отстъпвал, но този път това няма да се случи.

— Решението не е твое, па.

— Дете си ми и ще правиш каквото ти кажа. — В гласа му се прокраднаха нотки на отчаяние, примесени с гняв.

— Нареждам ти да не се омъжваш.

— Но, па…

— Направиш ли го — гласът на бащата бе в най-високите си тонове, — няма да си повече добре дошла тук.

Бях ужасена. Разбирах желанието на господин Фредерик да задържи Хана в „Ривъртън“, но също така добре знаех, че заплахите няма да я накарат да промени решението си.

Така и стана.

— Лека нощ, па — с ледена решителност рече Хана.

— Глупачка. — Личеше, че не може да повярва, че е загубил играта. — Упорито, глупаво дете.

Стъпките му се насочиха към вратата на стаята и побързах да грабна подноса и да се отдръпна. В този миг чух последните й думи:

— Ще взема и прислужничката си с мен. — Сърцето ми подскочи. — Нанси ще се грижи за Емелин.

Бях толкова изумена и щастлива, че последните думи на господин Фредерик минаха покрай ушите ми:

— Прави каквото знаеш. — Отвори вратата с такъв замах, че макар и вече по пътя към стълбището, едва не изтървах товара си. — Бог ми е свидетел, че не искам да я виждам тук.

Защо Хана се омъжваше за Теди? Не защото го обичаше, а защото искаше да го обича. Бе млада и без никакъв опит, с който да сравни това, което изпитваше.

Каквато и да беше истината, за страничния наблюдател те бяха подходяща двойка. Саймиън и Естела бяха във възторг, ние долу — също. Аз също бях поласкана, че ще ме вземат. Лейди Вайълет и лейди Клементайн също би трябвало да са доволни, защото независимо от младежката си съпротива срещу брака Хана трябваше да се омъжи, а Теди бе съвсем подходяща партия.

Сватбата се състоя в една дъждовна събота на месец май 1919 година и седмица по-късно заминахме за Лондон. Хана и Теди в колата отпред, а аз заедно с прислужника на Теди и багажа на Хана ги следвахме във втората кола.

Господин Фредерик стоеше на стълбите — скован и блед. От мястото си успях, без никой да ме вижда, за първи път да разгледам добре лицето му. Това бе красивото лице на патриций, което страданието бе лишило от изражение.

Вляво от него в една редица стояха прислужниците, наредени по старшинство. Дори нани Браун бе измъкната от детската стая и лееше сълзи, които попиваше с бяла кърпичка.

Липсваше единствено Емелин. Отказа да присъства на заминаването им. Малко преди колите да потеглят, видях бледото й лице зад едно от стъклата на готическите прозорци. Или така ми се стори. Може да бе игра на светлината. Или пък някое от палавите духчета, обитаващи детската стая.

Бях си взела вече сбогом с всички. С цялата прислуга и с Алфред. От онази нощ в градината, когато седяхме на стъпалата, между нас се бяха установили отношения на поносимост и примирие. Той се държеше любезно и внимателно, но дистанцията, която наложи между нас след завръщането, не се скъси. Въпреки това обещах да му пиша. Успях да изтръгна от него същото.

Видях се с майка ми седмицата преди сватбата. На тръгване тя ми връчи малък пакет — шал, който бе плела преди години, и бурканче с игли и конци, за да не забравя уменията си. Когато й благодарих, тя само сви рамене и заяви, че на нея вече не й били нужни, тъй като пръстите й били така сковани, че нищо не можела да върши с тях. При последното ми посещение ми зададе въпроси, свързани със сватбата и фабриката на господин Фредерик, както и за смъртта на лейди Вайълет. Изненада ме лекотата, с която посрещна загубата на предишната си господарка. Напоследък бях осъзнала, че е била щастлива, докато е работела в имението, и въпреки това дори не се натъжи, когато й разказах за последните часове на възрастната жена. Кимаше бавно, но лицето й бе напълно безизразно.