Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Искам да ти кажа нещо, Грейс.

— Да, госпожице?

— Не съм го казала на никой друг. — Тя хвърли поглед към затворената врата и сниши глас: — Трябва да ми обещаеш да не ме издаваш. Нито пред Нанси, нито пред Алфред. Пред никого.

— Мога да пазя тайна, госпожице.

— Знам това. И преди си пазила тайните ми. — Момичето пое дълбоко въздух. — Господин Лъкстън ми предложи да се омъжа за него… — Хана ме погледна — и каза, че е влюбен в мен.

Не знаех какво да отговоря. Да се престоря на изненадана щеше да е неискрено. Отново взех ръката й в моята. Този път не се възпротиви и успях да довърша задачата си.

— Много хубаво, госпожице.

— Така е — отговори тя и започна да хапе вътрешността на бузата си. — И аз така мисля.

Очите ни се срещнаха и изпитах ясното чувство, че съм се провалила на някакъв изпит. Аз първа отклоних поглед и изтеглих едната ръкавица като излишна втора кожа, за да се заловя и с другата. Тя мълчаливо следеше движенията на пръстите ми. Под кожата на китката й някакъв нерв потрепваше.

— Все още не съм му дала отговор.

Все така упорито търсеше да срещне погледа ми.

— Да, госпожице.

Най-сетне Хана се погледна в огледалото и в този миг изтеглих и втората ръкавица.

— Каза, че ме обича. Представяш ли си?

Мълчах, а и тя очевидно не очакваше да кажа нещо. Освободи ме, като заяви, че ще си легне без моя помощ.

Когато напуснах стаята, тя все така седеше на столчето пред тоалетката и наблюдаваше отражението си, все едно го виждаше за първи път и се опитваше да го запамети добре — от страх, че следващия път то вече няма да е същото.

Докато Хана стоеше горе в стаята и размишляваше над неочаквания обрат на събитията, долу в кабинета господин Фредерик бе изправен пред друг вид проблем. Демонстрирайки съвършената си нетактичност, Саймиън Лъкстън бе нанесъл тежкия си удар. (Колелото на бизнеса не може да бъде спряно само заради дебюта на някакви си млади дами, нали?)

По време на вихрените танци в балната зала той бе съобщил на господин Фредерик, че синдикатът, който бе обещал заем, отказва да даде финансово рамо на западащото производство на лорд Ашбъри. Смятали, че рискът е прекалено голям. Но пък земята била ценна, уверил го Саймиън и бил готов да намери бързо купувач, стига господин Фредерик да иска да си спести неудобството банката да затвори фабриката му. (Съвсем случайно познавал някакъв американец, който търсел подобна земя, за да построи на нея градини, като във Версай. Искал да го направи заради новата си съпруга.)

Новината дойде при нас долу от прислужника на Саймиън, който се разприказва след няколко чашки бренди. Въпреки тревогата, която ни обзе, не можехме да направим нищо друго, освен да продължим да изпълняваме задълженията си. Къщата бе пълна с гости, дошли отдалеч посред зима и твърдо решени да прекарат добре. Ето защо сервирахме чай, оправяхме стаи, разнасяхме храна.

Господин Фредерик обаче не се чувстваше длъжен да спазва задълженията си на домакин и докато гостите му се чувстваха като у дома си, ядяха храната му, четяха книгите му и се наслаждаваха на щедростта му, той оставаше затворен в кабинета си. Едва когато и последният автомобил си замина, излезе навън и се върна към навика си да обикаля имението — безмълвен призрак с напрегнато лице, който очевидно преповтаряше сценариите и проблемите, които го тормозеха.

Почти всеки ден пристигаше лорд Гифорд и викаха госпожица Старлинг от селото, за да намери някакви писма или да напише нови. Ден след ден тя идваше, затваряше се в кабинета на господин Фредерик и стоеше там с часове. Дрехите й бяха скучни, тя самата — също, на всичкото отгоре и не разговаряше много с нас, когато слизаше да обядва. Това, че тя мълчеше и не споделяше нищо, ни изпълваше едновременно с уважение и раздразнение, защото стояхме настрани от случващото се зад затворената врата.

На лейди Вайълет, която бе все така на легло, й бяха спестени лошите новини. Лекарят заяви, че засега не може да направи нищо повече за нея и ако ценим живота си, най-добре да стоим по-далеч от стаята й. Заболяването не било невинна настинка, а особено неприятна инфлуенца, донесена в страната от Испания. По думите на доктора болестта била странен вид божие наказание, изпратено на милиони хора, успели да оцелеят от четиригодишната война, които в началото на мира трябва да се преселят в отвъдното заради нея.

Изправена пред болестта на своята приятелка, несимпатичната склонност на лейди Клементайн да открива катастрофи и смърт бе поставена на изпитание. Въпреки страха от последствията за собственото си здраве лейди Клементайн пренебрегна предупрежденията на лекаря, нареди да сложат кресло в топлата стая на болната и си бъбреше с нея за несгодите на живота. Разказваше й за това колко успешно минал балът, за грозната рокля на лейди Памела Уорт и че много скоро може да е сигурна, че Хана ще се сгоди за господин Тиодор Лъкстън, наследник на огромното богатство на своето семейство.