— Преоблечена като бедуински шейх.
— И баща ви нямаше да има нищо против.
— Боя се, че щеше да има — засмяла се Хана. — И го показа.
— Показа ли го?
— Някакъв селянин намерил едно от писмата и го предал на па. Човекът не знаел да чете, но пък писмото бе написано на лист с герба на семейството и решил, че е нещо важно. Според мен е очаквал и някаква награда.
— Предполагам, не я е получил.
— Със сигурност. Па беше побеснял от яд. Така и не разбрах кое го вбеси повече — желанието ми да се присъединя към скандалната компания или дързостта на писмото ми. Подозирам, че най-голямата му тревога бе, че баба ми може да научи. Винаги ме е смятала за неблагоразумно дете.
— Онова, което някои биха нарекли неблагоразумно, други наричат смело — изгледал я той много сериозно.
Според Хана дори прекалено сериозно. Не можела да разбере неизказаното му послание. Изчервила се и извърнала глава. Пръстите й потърсили спасение в тънките стъбла на тръстиките покрай речния бряг. Изтръгнала една тръстика от корени и подета от внезапен импулс, се затичала по моста. Хвърлила растението във водата и бързо изтичала на отсрещната страна на моста, за да го изпрати с поглед.
— Отнеси желанието ми в Лондон — извикала тя, когато тръстиката минавала зад завоя.
— Какво си пожелахте? — попитал Теди.
Тя се усмихнала и се подпряла на перилата. В този момент съдбата се намесила и закопчалката на медальона й, която отдавна била разхлабена, се отворила, медальонът се изплъзнал и цопнал долу. Пред смаяния й поглед той проблеснал и потънал в ледената вода.
Ужасено, момичето изтичало по моста и нагазило сред тръстиките на брега.
— Какво има? — попитал озадачен Теди.
— Медальонът ми! — извикала Хана. — Падна във водата… — И започнала да развързва обувките си. — Брат ми…
— Видяхте ли къде падна?
— Точно в средата на моста. — Вече пристъпвала по хлъзгавата трева и полата й се намокрила.
— Чакайте! — Теди хвърлил сакото си на брега и свалил ботушите. Макар тясна на това място, реката била дълбока и съвсем скоро водата покрила бедрата му.
Междувременно лейди Клементайн, която почувствала угризения, че не изпълнява добре задълженията си, напуснала заслона на беседката и поела по неравната пътека, за да търси младата си компания. Забелязала ги в момента, когато Теди се гмурнал.
— Хей, вие! — провикнала се тя. — Много е студено, за да плувате. Ще умрете от студ. — Жената наистина се паникьосала.
Оглушала от паника, Хана изтичала отново на моста, за да се опита да види блестящия предмет и да помогне на Теди с указания.
Той се гмурвал и излизал, гмурвал се и пак излизал и когато вече загубила надежда, се показал, стискайки между пръстите си лъскавия медальон.
Такава смела постъпка. Толкова нетипично за Теди — човек, притежаващ по-скоро благоразумие, отколкото кураж. С течение на годините историята на техния годеж бе разказвана на светски събирания и постепенно придоби размерите на мит дори когато я разказваше той. Сякаш и самият Теди, както и изумените гости, не можеше да повярва твърде, че това се е случило. Но се случило. И то в тъкмо когато трябва и с когото трябва, за да има случката подходящото въздействие.
Когато ми описа всичко, Хана заяви, че докато го гледала как стои потопен във водата, треперещ неудържимо и стиснал нейния медальон, тя изведнъж осъзнала физическия му облик. Мократа кожа, начинът, по който мократа риза обгръщала ръцете, тъмните очи — победоносно взрени в нейните. Никога не била изпитвала подобно нещо преди — как ли би могла, и с кого ли? Почувствала неустоим копнеж той да я сграбчи в прегръдките си и да я притисне така, както стискал медальона.
Естествено, младежът не направил нищо такова, а се усмихнал гордо и й го подал. Тя го взела с благодарност и се извърнала, за да го остави да се справи с нелеката задача да нахлузи сухите си дрехи върху мокрите.
Семето вече било посято.
Балът на Хана мина превъзходно. Музикантите и шампанското пристигнаха точно навреме, а Дъдли извади от оранжерията на имението декоративни храсти. Имаше печки в четирите ъгъла на залата, така че вътре бе достатъчно топло въпреки зимния студ.
Залата искреше от светлина. Кристалните полилеи бяха излъскани, белите и черните плочки на пода светеха от чистота, гостите — също. Скупчени в центъра, стояха двайсет и пет кискащи се млади дами, твърде доволни от красивите си рокли и белите ръкавици от шевро, със самочувствие, подкрепено от старите и скъпи семейни бижута. В центъра на групата бе Емелин. Макар и на петнайсет, тя беше по-млада от повечето момичета. Лейди Клементайн й позволи да присъства срещу обещанието да не монополизира потенциалните съпрузи и по този начин да провали шансовете на останалите момичета. Наметнати с кожи придружителки на младите дами — цял отряд — се бяха настанили на позлатени столове покрай стените, всяка с бутилка топла вода под завивката в скута. Човек можеше да познае ветеранките в тази работа по това, че си носеха или нещо за четене, или плетка, за да убият времето.
Читать дальше