Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— За вас, господин Лъкстън?

— Търся богатства от друг характер. Нови преживявания и опит. Векът е млад, аз — също. Съществуват твърде много неща, които чакат да бъдат видени, преди да потънеш в блатото на бизнеса.

— Па спомена, че се готвите да влезете в политиката — вдигнала тя очи към него. — Това вероятно ще осуети донякъде плановете ви.

— Политиката ми дава допълнително основание да разширявам хоризонтите си. Най-добрите водачи са онези, които могат да видят перспектива в това, което правят, не мислите ли?

Продължили по целия път до ливадите в дъното, като спирали от време на време да изчакат двете тромави дами. Най-сетне, когато стигнали до стара мраморна беседка, и лейди Клементайн, и нейната кобила въздъхнали с еднакво облекчение, защото изтерзаните им бедра можели да си отдъхнат малко. Теди помогнал на възрастната дама да слезе от коня и да иде в беседката, докато Хана подреди нещата, които госпожа Таунсенд била изпратила в кошницата за пикник.

Когато изпили чая от термоса и хапнали от сладкиша с плодове, Хана казала:

— Ще отида да се поразходя до моста.

— Мост ли има? — попитал Теди.

— Малко по-надолу, оттатък дърветата, където езерото се стеснява и се влива в потока — пояснила тя.

— Имате ли нещо против моята компания?

— Ни най-малко — отговорила Хана, макар да имала много против.

Лейди Клементайн, разкъсвана между задълженията си на придружителка и задълженията към натъртените си задни части, най-сетне се предала.

— Ще остана да пазя конете. А вие не се бавете много, за да не започна да се тревожа. Не една опасност се крие в гората.

Хана се усмихнала едва-едва на Теди и поела по посока на моста. Той я последвал на почтително разстояние.

— Много съжалявам, че лейди Клементайн ви натрапи компанията ни, господин Лъкстън — извинила се тя.

— Няма такова нещо. Много ми приятно да съм с вас. С едната част от вас повече, отколкото с другата.

— Когато бяхме малки, брат ми, сестра ми и аз играехме тук при езерото. В навеса за лодки при моста. — Тя го погледнала крадешком. — Мостът е вълшебен.

— Нима? — повдигнал вежда Теди.

— Ще разберете, когато го видите.

— На какво играехте на този ваш вълшебен мост?

— Редувахме се да тичаме по него — отговорила тя. — Звучи съвсем просто, но това не е обикновен вълшебен мост. Той е владение на един особено зъл езерен демон.

— Така ли? — усмихнал се Теди.

— В повечето случаи претичвахме без проблеми, но се случваше някой да го събуди.

— И тогава?

— Започваше двубой на живот и смърт — тя се усмихнала. — Неговата смърт, естествено. Ние бяхме превъзходни бойци и умеехме да въртим мечовете си. Хубавото беше, че демонът е безсмъртен, така че играта можеше да продължава.

Много скоро пред тях се показал мостът — разнебитен и паянтов, — свързващ двата бряга на потока. Въпреки студеното време и зимата водата не била замръзнала.

Отдавна никой не използваше този мост, защото друг, по-голям и по-близко разположен до града, го бе заместил, още повече че новият бе достатъчно здрав, за да минават по него и автомобили. От старото съоръжение не бе останало много, боята бе олющена, а дъските — обрасли с мъх. Покритите с тръстика брегове се спускаха полегато към водата, където през лятото обилно цъфтяха диви цветя.

— Дали езерният демон е тук днес?

— Не се тревожете — усмихнала се Хана. — И да се появи, мога да се справя с него.

— Достатъчно сражения сте имали, доколкото разбирам.

— При това съм побеждавала. Много често идвахме да играем тук. Невинаги за да се сражаваме с езерния демон. Понякога пишехме писма, правехме от тях хартиени лодки и ги пускахме във водата.

— Защо?

— За да стигнат желанията ни до Лондон.

— Разбирам. А имахте ли адресат?

Хана прокарала крак по тревата.

— Ще решите, че е глупаво.

— Пробвайте.

— Всеки път пишех на Джейн Дигби.

Теди сбърчил чело в недоумение.

— Това е една жена, която бяга в Арабия и прекарва живота си в проучвания и завоевания.

— Сещам се. Скандалната бегълка. Какво имахте да й кажете?

— Молех я да дойде и да ме спаси. Предлагах да стана нейна предана робиня, при условие че ме вземе в следващото си приключение.

— Когато сте били малка, тя не е ли била вече…

— Починала, да. Отдавна при това. Но тогава не го знаех. — Хана го изгледала изпод вежди. — Естествено, ако беше жива, планът нямаше начин да не успее.

— Без съмнение — уверил я той с изключителна сериозност. — Щеше да пристигне и да ви отведе в арабските страни.