Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Но го харесвам. Ще се науча да го обичам.

— Харесваш го, така ли?

— За мен това е достатъчно, Ем. Двете с теб сме различни. Не мога да се смея и да разговарям с хора, които не са ми приятни. Повечето хора от нашето общество са ми досадни. Не се ли омъжа, за мен има две възможности: да гния в самота в къщата на па или да се отдам на безкрайна поредица от досадни вечеринки с още по-досадни придружителки, докато остарея достатъчно, за да стана една от тях. И както Фани спомена…

— Фани си измисля.

— Не и този път — категорична бе Хана. — Бракът ще бъде началото на моето приключение.

Емелин си играеше разсеяно с медальона и в един миг реши да го отвори.

Хана побърза да го прибере, но закъсня с части от секундата и видя как отвътре се изсипа съдържанието му. И трите замръзнахме на местата си. На земята тупна миниатюрна книжка със зашити с конец страници. „Битката с якобинците“, успях да прочета най-отгоре.

В стаята цареше гробна тишина.

— Нали каза, че ги няма? — едва чуто промълви Емелин. Сетне хвърли медальона на пода и тичешком напусна стаята, затръшвайки шумно вратата след себе си. Както беше с воала на майка си, Хана се наведе и вдигна книжката. Приглади с ръка пожълтялата най-горна страница и прибра съкровището на мястото му. Внимателно захлупи капака, но щракване така и не се чу. Закопчалката се беше счупила.

— Мисля, че приключихме с този воал, Грейс. Можеш да го занесеш в помещението за проветряване.

Емелин съвсем не беше единственият член на семейството, за когото предстоящата сватба на Хана бе твърде нежелана. Докато цялото домакинство бе заето с проби на дрехи, украси и планиране на ястия, Фредерик мълчеше и предпочиташе да не излиза от кабинета си. От лицето му обаче не слизаше изражението на голяма загриженост. Загубата на фабриката и на майка му бяха взели своето. Също и решението на Хана да се омъжи за Теди.

Вечерта преди сватбата бях отишла в стаята на Хана, за да прибера подноса, на който бях занесла вечерята й, когато той неочаквано влезе. Приседна на стола пред тоалетката, но в същия миг стана и се отправи към прозореца. Загледа се към моравата навън. Хана лежеше в леглото си по снежнобяла нощница, копринената й коса се стелеше по раменете. Тя следеше баща си с поглед и колкото повече наблюдаваше отслабналата му фигура и свитите рамене, толкова по-загрижено ставаше лицето й. Златото на косата му само за няколко месеца се бе превърнало в сребро.

— Няма да се изненадам, ако утре вали — рече той, все още загледан навън.

— Винаги съм обичала дъжда.

Господин Фредерик мълчеше.

— Това ли ще е всичко за днес, госпожице? — попитах аз, когато бях готова.

Тя съвсем бе забравила за моето присъствие.

— Да, благодаря ти, Грейс. — Внезапно Хана протегна ръка и улови моята. — Ще ми липсваш, Грейс.

— Да, госпожице — направих реверанс аз и цялата пламнах. — Вие също ще ми липсвате. — Обърнах се към гърба на господин Фредерик. — Лека нощ, милорд.

По нищо не пролича да ме е чул.

Питах се какво ли го бе довело в стаята на дъщеря му. Какво може да е това, което на всяка цена трябва да кажеш в навечерието на сватбата, а не е можело да бъде изречено по-рано през деня. Излязох навън и затворих вратата, след което, колкото и да ме е срам, признавам, че оставих подноса в коридора и долепих ухо до вратата.

Вътре дълго мълчаха и започнах да се страхувам, че вратата е твърде дебела или гласът на господин Фредерик — твърде тих. По едно време чух как той се изкашля.

— Очаквах Емелин да е тази, която ще загубя още щом навърши подходящата възраст, но теб? — доста припряно рече той.

— Не ме губиш, па.

— Губя те — повиши той рязко глас. — Дейвид, фабриката, сега и теб. Всичките ми най-скъпи… — Замълча и когато отново проговори, прозвуча така приглушено, все едно гласът му щеше да прекъсне. — Не съм сляп за моята роля във всичко това.

— Па?

Поредно мълчание, през което пружините на леглото изскърцаха. След малко гласът му дойде от друга посока и реших, че сега е седнал до Хана.

— Не искам да го правиш — прозвуча някак забързано. Скръъц. Отново бе на крака. — Самата мисъл, че ще живееш точно с тези хора. Те измъкнаха фабриката изпод носа ми…

— Нямаше други кандидати, па. Тези, които Саймиън доведе, платиха добра цена. Представи си какво унижение щеше да преживееш, ако банката бе затворила фабриката. Те ни спасиха от истинско падение.

— Спасили ли са ни? Та те ме обраха. Можеха да ми помогнат. Можеше да съм в бизнеса все още. А ето че сега ставаш една от тях. От това кръвта ми направо… Не, и дума да не става. Трябваше да тропна с крак много по-рано, преди нещата да излязат от контрол.