Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— И аз казвам същото. Откъде ти дойде на ума, че съм някакъв стар пор?

— Е, ти не си стар, но си прекалено стар за папийонка.

— Малка гадна конформистка си ми ти.

— Е, щом си решил да станеш на порсмешище.

— Точно това искам да бъда. Мери, ти не щеш ли да съм пор за смешище?

— Оставете баща си на мира, трябва да се изкъпе. Изгладената ти риза е на спалнята.

Алън каза:

— Готов съм с половината си съчинение „Обичам Америка“.

— Много хубаво, понеже през лятото съм ти замислил да поработиш.

— Да поработя?

— В магазина.

— О! — Не ми се стори особено ентусиазиран.

Елън пое дълбоко въздух, но след като привлече вниманието ни, не каза нищо. Мери повтори осемдесет и петте неща, които децата трябвало да направят, съответно да не правят, докато ни няма, а аз се качих горе да си взема вана.

Тъкмо си връзвах любимата ми папийонка на сини точки — единствената ми папийонка на сини точки, — когато Елън се облегна на рамката на вратата.

— Да беше малко по-млад, много хубаво щеше да ти стои — заяви ми с ужасна женственост.

— Някой добър съпруг големи ядове ще бере с теб, мила моя.

— Такива папийонки не носят дори гимназистите в най-горния клас.

— Но ги носи английският министър-председател Макмилън.

— Това е съвсем друго. Татко, редно ли е да се преписва от някоя книга?

— Обясни ми!

— Да кажем, че някой… че аз, докато си пиша съчинението, взема нещо от някоя книга… това за преписване ли се смята?

— Зависи как го направиш.

— Както ти каза — „обясни ми“.

— По-точно казано, „както аз казах“.

— Добре, де.

— Ако го сложиш в кавички и най-отдолу упоменеш кой го е написал, би придало тежест и авторитет на съчинението ти. В Америка горе-долу половината от книгите или са антологии, или сборници с цитати. Сега вече харесваш ли ми папийонката?

— Ами ако е без кавички?

— Чиста кражба си е, като всяка друга кражба. Надявам се, че не си направила подобно нещо.

— Не съм.

— Защо питаш тогава?

— Могат ли да те вкарат в затвора?

— Ако си получила пари за написаното, могат. Не прави такива работи, моето момиче. Какво мислиш сега за папийонката ми?

— Според мен продължаваш да си просто невъзможен.

— Ако смяташ да се присъединиш към останалите, можеш да съобщиш на проклетия си брат, че съм му донесъл проклетата маска на Мики Маус и че трябва да се срамува от себе си.

— Ти никога не слушаш, когато ти се говори, поне не истински.

— Напротив, най-внимателно ви изслушвам.

— Ъ-ъ. Хич не слушаш. Но някой ден ще съжаляваш.

— Довиждане, Леда. Поздрави лебеда от мое име.

Завлече се нанякъде, напращяла от бебешки тлъстинки. Момичетата ще ме уморят. Накрая винаги се оказват момичета.

А моята Мери бе направо красива, истински красива и бляскава. През порите й чак струеше някаква вътрешна светлина. Докато вървяхме под арките на дърветата по „Брястова“ и уличните лампи ни осветяваха на пресекулки, кълна се, че нозете ни се движеха с гордите и елегантни стъпки на отправили се към старта чистокръвни коне.

— В Рим трябва да дойдеш! Египет е тесен за теб. Големият свят те зове.

Изкикоти се, и то така, че дъщеря ни щеше да се възгордее, ако успееше да го направи. Кълна се.

— В бъдеще ще излизаме по-често, любов моя.

— Кога?

— Когато забогатеем.

— А то ще е?

— Скоро. Ще те привикна да ходиш с обувки.

— А ти ще си палиш ли пурите с десетдоларови банкноти?

— С двайсетачки.

— Харесвам те.

— Ни ми говори тъй ма, моме — шъ мъ засрамиш.

Съвсем наскоро собствениците на „Фоурмастър“ монтираха еркерни витрини към улицата с малки тъмнозелени квадратни стъкла с цел да му придадат по-стар и автентичен вид — която цел бе постигната, — но същите тези стъкла изкривяваха образите на седналите вътре около масите хора. На един лицето му бе само челюст, друг имаше само едно облещено око; но като цяло старият „Фоурмастър“ — а покрай него и мушкатото, и лобелията в сандъчетата до витрината — придобиха достолепие и автентичност.

Марджи вече ни чакаше — изисканата домакиня на вечерята до връхчетата на пръстите си. Представи ни своя компаньон, някой си господин Хартъг от Ню Йорк, със солариумен загар и със зъби, по-стройни от зърната на кочан „Кънтри Джентълмен“ 47 47 Сорт царевица с бели зърна. — Б.пр. . Господин Хартъг имаше вид на опакован и покрит с шеллак, но на всички въпроси отговаряше с одобрителен смях. Приносът му се ограничи дотук, но не бе никак лош.