Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Аз — да, но не и тя. — Мина ми през ума дали пък банкерите не развиват някакви рентгенови очи, та да вижда плика под дрехите ми. — Ще се постарая да я разубедя, господин Бейкър.

— Ако не ги е похарчила досега. Тя вкъщи ли се прибра?

— Каза, че ще вземе автобуса до Риджхамптън.

— Мили Боже! Отпиши ги хилядата долара.

— Е, има още капитал, все пак.

— Не е в това въпросът. Парите са единственият ти ключ да влезеш.

— Парите докарват други пари — промълвих.

— Точно така. Забравиш ли го — спукана ти е работата. Оставаш си продавач за цял живот.

— Съжалявам, че така стана.

— Пак ти казвам: поеми нещата в свои ръце.

— Те, жените, са особени, сър. Може именно вчерашният ни разговор за печелене на пари да й е внушил, че това е съвсем лесна работа.

— Ами, твоята задача е да я разубедиш, защото без пари няма да спечелиш никакви други.

— Да ви отворя ли една студена кола, сър?

— С удоволствие.

Не му отиваше да пие направо от шишето, та се наложи да разпечатам нов пакет с картонени чаши за излет, но поне малко се поохлади. Замина си, мърморейки като отдалечаваща се гръмотевица.

Влязоха две негърки от отвъд прелеза, което го принуди да си допие колата и да преглътне яростта си.

— Ти все пак й поговори — рече ядосано, излезе и прекоси улицата на път към дома си. Попитах се дали не е вбесен, понеже подозира нещо, но реших, че не е точно така. По-скоро го беше яд, защото е изгубил умението си да командва. Наистина може да ти кипне, когато някой отказва да приеме съветите ти.

Двете негърки се оказаха приятни дами. Отвъд прелеза има цял квартал с черни, много свестен народ. Не пазаруват кой знае колко от нас, понеже имат техен си магазин, но от време на време минават да проверят какви са ни цените, да не би верността им към расата да им струва прекалено много. По-скоро сравняваха, отколкото да пазаруват, но аз ги разбирам — при това бяха красиви жени, със страшно дълги, прави, стройни крака. Недояждането в детските години наистина може да сътвори чудеса с човешкото тяло, че и с човешкия дух, ако е за въпрос.

Обадих се на Мери малко преди да затворим:

— Ще позакъснея, гълъбице моя.

— Не забравяй за вечерята с Марджи във „Фоурмастър“.

— Няма, няма.

— Колко ще закъснееш?

— Десетина-петнайсет минути. Искам да хвърля един поглед на драгата в пристанището.

— Това пък за какво ти е?

— Чудя се дали да не я купя.

— О!

— Да ти донеса някаква риба?

— Ами, ако видиш хубава писия. Май само това хващат по това време.

— Добре. Тръгвам.

— И не се бави. Ще ти трябва време да се изкъпеш и преоблечеш. Във „Фоурмастър“ ще сме все пак.

— Няма, красавице моя ненагледна. Господин Бейкър направо щеше да ме изяде за това, че съм ти дал да похарчиш хиляда долара.

— Дъртият му пръч!

— Мери, Мери — врагът подслушва.

— Кажи му какво може да направи.

— Не става. Да не говорим, че те смята за тъпачка.

— Моля?

— А пък аз съм завеян, заве-е-е-ян — ти ме познаваш добре-е-е.

Смехът й зазвъня като камбанка, а това винаги кара душата ми да настръхва от удоволствие.

— Бързай към къщи, миличък — рече. — Бързай към дома. — Ето, за такива думи си мечтае всеки мъж! Окачих слушалката и останах прав до телефона, целият разтреперан от щастие, ако такова състояние съществува. Напънах се да се сетя как съм живял, преди да срещна Мери, но нищо не си спомнях; или какво би било без нея, но и това не можех да си представя, освен тази подробност, че ще е съществувание, обрамчено в черно. Предполагам, че всеки човек рано или късно решава какво иска да пише на гроба му. Моят епитаф ще бъде: „Сбогом, Чарли.“

Слънцето се бе скрило зад хълмовете на запад, но някакъв огромен пухкав облак отразяваше светлината му право към пристанището и вълнолома и морето зад него, та зайчетата на вълните розовееха. Подпорите във водата до градския кей са от тройни дървени стволове с железен обръч отгоре, наклонени като пилони, за да разрязват зимните ледове. На върха на всяка една стоеше неподвижна чайка — обикновено мъжка, с идеален бял нагръдник и чисти сиви криле. Интересно дали всяка си нямаше собствено място, което да продава или отдава под наем, ако поиска.

Няколко рибарски лодки се бяха прибрали. Познавам всички рибари, откакто се помня. А и Мери се оказа права. Имаха само писия. Купих четири хубави екземпляра от Джо Лоугън и изчаках да отдели филетата; ножът му се плъзгаше по гръбнаците им с такава лекота, сякаш пореше вода. Пролетно време има една-единствена безпогрешна тема за разговор: кога ще се появят пасажите с океанска пъстърва? Както казвахме навремето, „Щом люлякът разцъфти, пъстърва ще хапнеш ти“, но и това не е гаранция. Имам чувството, че цял живот пъстървата още не е дошла или току-що си е заминала. А пък каква красота е, когато я хванеш: нежна като речната си посестрима, чиста, сребърна като… като сребро направо. С чудесен аромат. Да, ама сега я нямаше. Дори една-единствена не бе успял да хване Джо Лоугън.