Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Реших, че може да ти потрябва — каза и се усмихна на Маруло с онази своя птича усмивка, която пази за хората, които малко й се нравят. А тя никак не обичаше Маруло, нито му имаше доверие — от самото начало. Винаги съм го отдавал на факта, че никоя съпруга не обича шефа или секретарката на мъжа си.

— Благодаря ти, мила — рекох. — Хубаво си се сетила. Съжалявам, че не мога начаса да те поканя на разходка с лодка по Нил.

— Ама ти наистина имаш много работа.

— И на теб ли ти свършиха всички продукти?

— Разбира се. Дори съм ти направила списък. Би ли донесъл тези неща със себе си довечера? Знам, че сега нямаш време да ми ги дадеш.

— Но никакви твърдо сварени яйца…

— Не, миличък. Поне до следващия Великден.

— Тия великденски зайчета бая работа бяха свършили.

— Марджи иска да ни покани на вечеря във „Фоурмастър“ довечера. Казва, не все тя ни гостувала.

— Добре — рекох.

— Къщата й била тясна.

— Сериозно?

— Преча ти на работата — каза.

Маруло не откъсваше очи от кафявия плик в ръката ми. Вдигнах долния край на престилката и го напъхах в джоба си. Ясно му беше, че е плик от банката. И усещах как мозъкът му души като териер, тръгнал да гони плъхове по градското бунище.

— Така и не успях да ви благодаря за бонбоните, господин Маруло — каза му тя. — Децата страшно им се зарадваха.

— По случай Великден — отвърна й. — Облякла си се като за пролет.

— Благодаря. Но успях да се намокря. Мислех, че е спряло, а то пак започна да вали.

— Вземи шлифера ми, Мери.

— В никакъв случай. Вече само ръми. Гледай си клиентите.

Темпото се засили още повече. Господин Бейкър надникна, видя опашката и си излезе.

— Ще дойда по-късно — извика.

Хорският поток не намаля чак до обяд, когато, както винаги, изведнъж секна. Хората обядваха. Уличното движение затихна. За пръв път от сутринта никому нищо не трябваше. Отпих още от кутията с мляко, която си бях отворил. Каквото вземех от магазина, си го записвах и направо си го удържах от заплатата. Маруло ми продаваше на цени на едро. Разликата хич не е малка. Ако не го правеше, съмнявам се, че при заплатата, която ми даваше, щях да устискам.

Облегна се назад на тезгяха, скръсти ръце, но го заболя, после ги напъха толкова дълбоко в джобовете на панталона си, че пак го заболя.

— Много благодаря за помощта — рекох. — Никога не е било такава лудница. Изглежда, на всички им е писнала останалата от Великден картофена салата.

— Добре работиш, момче.

— Работа като всички други.

— Не, имам предвид, че си завъдил редовна клиентела. Харесват те.

— Просто са ми свикнали. Тук съм от време оно. — После пуснах една малка сонда. — Бас държа, че вече си мечтаеш за горещото сицилианско слънце. В Сицилия е страшна жега. Бях там през войната.

Маруло извърна поглед.

— Още не съм решил.

— Защо?

— Много отдавна излязох оттам — преди четиридесет години. Никого не познавам.

— Но нали имаш роднини.

— И те не ме познават.

— Ох, как си мечтая за една почивка в Италия — само че без пушка и мешка. Но и четиридесет години не са малко време. Коя година си дошъл?

— Хиляда деветстотин и двайсета — много отдавна. Морфа направо бе уцелил десетката. Изглежда банкерите, полицаите и митничарите развиват някакъв нюх. После ми хрумна да пусна още една, по-дълбока сонда. Отворих чекмеджето, извадих стария револвер и го хвърлих на тезгяха. Маруло хвана ръце зад гърба си.

— Какво е това бе, момче?

— Мина ми през ума, че ако нямаш разрешително, ще е по-добре да си извадиш. Наказанията по закона „Съливан“ 40 40 Издаден през 1911 г., законът позволява на жителите на щата Ню Йорк да носят скрито регистрирано оръжие. — Б.пр. са сериозни.

— Откъде го взе?

— Открай време си е тук.

— Никога не съм го виждал. Не е мой. Твой е.

— И мой не е. И аз досега не го бях видял. Но все нечий трябва да е. Та докато е тук, не смяташ ли, че ще е по-добре да си извадиш разрешително? Сигурен ли си, че не е твой?

— Казвам ти — за пръв път го виждам. Не обичам оръжията.

— Странно. Мислех си, че всички големи мафиоти си падат по тях.

— Какво искаш да кажеш — „мафиот“? Да не искаш да кажеш, че съм от мафията?

Извъртях го на най-невинен майтап.

— Ами, разправят, че всички сицилианци били в мафията.

— Глупости! Никаква мафия не познавам.

Хвърлих револвера в чекмеджето.

— Човек се учи, докато е жив — рекох. — На мен пък никак не ми трябва. Май ще е най-добре да го предам на Стоуни. Ще му кажа, че съм го намерил случайно зад нещо, понеже то си е самата истина.