Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Добре — рекох. — Значи, когато си пристигнал през 1920-а, си бил на дванайсет. В сицилианските училища, изглежда, от рано ви награбват с латинския.

— Пеех в черковния хор — каза.

— И аз носех кръста в тукашния черковен хор. Ще отворя обаче една кола за себе си. Алфио — продължих, — ти измисли как да ти стана ортак, а аз ще си помисля. Но отсега те предупреждавам: нямам никакви пари.

— Ще измислим нещо.

— Но ще се сдобия с пари.

Беше вперил очи в лицето ми и сякаш не можеше да ги отлепи оттам. После тихо промълви:

— Io lo credo. 43 43 Убеден съм (ит.). — Б.пр.

У мен избликна сила, но без капка слава. Отворих си една кола, надигнах я и погледнах над кафявото й дуло в очите на Маруло.

— Добро момче си ти — каза, стисна ми ръката, после се запиля към изхода.

Нещо ме накара да подвикна след него:

— Как е ръката ти?

Обърна се безкрайно изненадан.

— Спря да ме боли — рече. После повтори думите на себе си: — Спря да ме боли.

Извърна се развълнуван.

— Трябва да приемеш ония мангизи.

— Кои мангизи?

— Петте процента.

— Защо?

— Вземи ги. Така ще можеш малко по малко да откупваш своя дял, само че му поискай шест на сто.

— Не мога.

— Какво значи не можеш, след като аз ти казвам?

— Не ми трябват, Алфио. Ако имах нужда, щях да ги взема, но не ми трябват.

Въздъхна дълбоко.

Следобедът бе малко по-спокоен от сутринта, но пак имаше работа. Не знам защо, но някъде между три и четири се появява някакво затишие — двайсет минути до половин час. После пак се засилва, но това са хора, тръгнали да се прибират от работа, или съпруги, втурнали се да скалъпят нещо за вечеря.

Точно по време на това затишие влезе господин Бейкър. Стоя загледан в сирената и саламите в хладилния шкаф, докато си тръгнат двамата туткащи се клиенти — от ония, дето не знаят какво искат, вземат нещо, после го оставят с надеждата, че стоката ще им скочи в ръцете и ще настои да я купят.

Най-после приключиха и си заминаха.

— Итън — рече, — знаеш ли, че Мери изтегли хиляда долара?

— Знам, сър. Каза ми предварително.

— А знаеш ли за какво й трябват?

— Разбира се, сър. От няколко месеца ми надува главата. Женска й работа. Щом мебелите се позахабят, науми ли си да купува нови, старите моментално стават непоносими.

— Не смяташ ли, че е глупаво точно сега да се правят такива разноски? Нали ти казах вчера, че се задава голяма възможност.

— Парите са си нейни, сър.

— Не става дума за хазарт, Итън. Говорех ти за абсолютно сигурна инвестиция. Според мен само след година срещу тази хилядарка ще може и мебелите да купи, и пак да й останат хилядата.

— Господин Бейкър, не виждам как мога да й забраня да харчи собствените си пари.

— Не можеш ли да я убедиш, да я вразумиш?

— И през ум не ми е минавало.

— Говориш точно като баща си, Итън. Завеяни приказки. Ако ще ти помагам да се изправиш на крака, не бих допуснал такива завеяни идеи.

— Добре, сър.

— Пък и останах с впечатление, че не се кани да ги харчи тук, в града. Щяла да обикаля големите магазини за преоценени стоки и да плати в брой. Един Господ знае на какво ще налети. Местният търговец може и по-скъпо да й вземе, но ако й е пробутал калпава стока, винаги можеш да се оплачеш. Тропни с крак по пода, Итън. Накарай я моментално да внесе парите обратно. Или й кажи да ги повери лично на мен. Никога няма да съжали за това.

— Тези пари са й наследство от брат й, сър.

— Много добре знам. Помъчих се да я разубедя, когато тръгна да ги тегли. А тя само ме изгледа с някакъв занесен синеок поглед — искала да се поразтърси. Че кой й пречи да търси, без да носи хиляда долара в джоба? Ти поне прояви някакъв разум, ако тя не може.

— Изглежда, съм загубил тази способност, господин Бейкър. Откакто сме женени, все сме без пари.

— Ами вземи да се научиш, и то бързо, докато не са се свършили парите. На някои жени харченето им действа като наркотик.

— Мери не е имала възможността да развие подобен навик, сър.

— Никога не е късно. Щом вкуси кръв, ще се превърне в убиец.

— Съмнявам се, че точно това искате да кажете, господин Бейкър.

— Напротив, най-сериозно говоря.

— Надали има друга толкова пестелива жена, колкото моята. Животът я е научил.

Не знам защо, но той нещо се беше напомпал.

— Силно съм разочарован от теб, Итън. Ако възнамеряваш да напреднеш, трябва да започнеш да командваш в собствения си дом. Сигурен съм, че ще можеш да отложиш новите мебели поне за още малко време.