Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

И какво изключително точно устройство е нашата банка — не пада по-долу от железничарския часовник на баща ми. В девет без пет господин Бейкър пореше вятъра откъм улица „Брястова“. Хари Робит и Идит Олдън сигурно го очакваха. Измъкнаха се заднешком от кафенето на „Фоурмастър“ и се присъединиха към него по средата на улицата.

— Добрутро, господин Бейкър — провикнах се. — Добрутро, Идит. Добрутро, Хари.

— Добро утро, Итън. Май имаш нужда от маркуч за тая тиня! — И влязоха в банката.

Опрях метлата о входа на магазина, свалих топуза от кантара, минах зад касата, отворих чекмеджето и изиграх една бърза, но добре обмислена пантомима. Влязох в склада и окачих топуза на верижката. Подпъхнах долния край на престилката в колана, метнах отгоре й шлифера, отидох до задната врата и леко я открехнах. И докато голямата стрелка на часовника ми опря в дванайсетицата, заби камбаната на пожарната. Преброих осем крачки през улицата, а след това, наум, още двадесет. Отбелязвах началото им с ръка, но без да мърдам устни — изчаках десет секунди, после направих нов знак с ръката си. И си представях всичко във въображението си — броях, докато ръцете ми извършваха определени движения — двадесет бързи и предварително обмислени крачки, след тях още осем. Затворих задния вход, съблякох шлифера, отпуснах надолу престилката, влязох в тоалетната, откачих топуза, от което водата спря да тече, върнах се до тезгяха, отворих чекмеджето, отворих кутията за шапки, затворих я и стегнах връзките й, върнах се пред главния вход, грабнах метлата и пак погледнах часовника. Девет часа, две минути и двадесет секунди; съвсем не зле, а с известни тренировки сигурно щях да сляза и под две минути.

Едва успях да свърша с половината тротоар, когато откъм „Фоурмастър“ приближи шеф-полицаят Стоуни.

— Добрутро, Ит. Дай ми набързо двеста грама масло, половинка бекон, шише мляко и дузина яйца. Жена ми винаги свършва всичко наведнъж.

— Няма проблем, шефе. Как вървят нещата при теб? — Приготвих продуктите и разтворих една книжна торба.

— Окей са — отвърна. — Надникнах преди две-три минути, но чух, че си в тоалетната.

— Цяла седмица ще ми трябва да се очистя от всичките твърдо сварени яйца.

— Така си е — рече Стоуни. — Човек като има зор, няма спасение.

Така че номерът минаваше.

Канеше се да излиза, когато ме запита:

— Какво става с твоя приятел Дани Тейлър?

— Нямам представа. Да не е закъсал пак нещо?

— Напротив. Видя ми се доста добре, дори се бе позачистил. Седях в колата. Помоли ме да съм свидетел на подписа му.

— За какво?

— Не знам. Държеше два листа, но се извърна така, че да не ги виждам.

— Два листа ли?

— Точно така. Два пъти се подписа, и аз два пъти, като свидетел.

— Трезвен ли беше?

— Така ми се стори. Беше се подстригал и си беше сложил вратовръзка.

— Просто не мога да ти повярвам, шефе.

— И аз едва повярвах. Горкият човечец. Такива като него докрая не се предават. Трябва да вървя у дома. — И отгалопира навън. Жена му е с двайсет години по-млада от него. Върнах се и доизметох най-едрия боклук от тротоара.

Много тъпо се чувствах. Сигурно на всички им е трудно първия път.

А за многолюдната клиентела се оказах напълно прав. Сякаш целият град изведнъж бе свършил продуктите. И тъй като пресните плодове и зеленчуци ги караха чак към обяд, изборът не беше особено богат. Но и тази липса на изобилие не пречеше на клиентите да ме държат на крак.

Маруло пристигна към десет и — чудо на чудесата — се захвана да ми помага; мереше, опаковаше и таксуваше на касата. Отдавна не се беше случвало. Обикновено само влизаше, оглеждаше и пак излизаше — като хазяин, навестяващ имота си. Но тази сутрин ми помогна и да отворя касите и сандъците с пресни продукти, след като ги докараха. Стори ми се, че е притеснен и че ме оглежда, когато съм с гръб към него. Нямахме време за приказки, но усещах погледа му върху себе си. Сигурно заради онова, което беше чул — че съм отказал подкупа. Морфа можеше и прав да излезе. Има хора, които, като научат, че си бил честен, почват да ровят за непочтеността, която те е подтикнала. Едно такова отношение — „той какво печели от цялата работа?“ — е съвсем типично за онези, които гледат на живота като на игра на покер. От самата мисъл ме досмеша, но не се издадох — нито едно мехурче от вътрешния ми смях не изскочи на повърхността.

Към единадесет пристигна моята Мери, в очарователна басмена рокля. Изглеждаше хубава, щастлива и леко задъхана, сякаш бе извършила нещо приятно, но и опасно — което си беше самата истина. Подаде ми голям кафяв плик.