Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Точно така — каза Маруло. — Никога не съм го виждал. Не го искам. Не е мой.

— Добре — казах. — Ще го махна.

За разрешително по закона „Съливан“ са необходими доста документи — почти толкова, колкото за паспорт.

Шефът се беше шубелисал. Прекалено много дреболии за съвсем кратко време, изглежда.

Възрастната госпожица Елгар, кронпринцеса на Ню Бейтаун, влетя с опънати срещу вятъра платна и вдигнат кливер. Госпожица Елгар живееше отделена от света зад двойни армирани стъкла с въздух помежду им. Поведе преговори за дузина яйца. И понеже ме помнеше от малък, продължаваше да ме смята за момченце. Задоволството й, че мога да пресметна колко й е рестото, бе нескрито.

— Благодаря ти, Итън — каза. Очите й се плъзнаха по мелницата за кафе, а оттам към Маруло — с еднакво внимание и в двата случая. — Как е татко ти, Итън?

— Много е добре, госпожо.

— Бъди така любезен да му предадеш моите поздрави.

— Да, госпожо, обезателно, госпожо. — Нямах ни най-малкото намерение да коригирам чувството й за време. Разправят, че продължавала да курдисва стария си стенен часовник всяка неделя, макар от години да работеше на ток. Сигурно никак не е лошо да живееш така — увиснал във времето. Даже ще е много приятно: един безкраен следобед, никога не преминаващ в утрешен ден. Преди да излезе, кимна най-учтиво на мелницата за кафе.

— Откачалка — рече Маруло и завъртя върха на показалеца върху слепоочието си.

— Никому не пречи. Никой не страда.

— Баща ти е покойник. Защо не й кажеш, че е умрял?

— Дори и да ми повярва, ще забрави. Винаги ме пита как е. Едва наскоро престана да ме разпитва и за дядо ми. Разправят, че му била гадже, дъртата кранта.

— Откачалка — отбеляза Маруло дълбокомислено. Но по някаква причина, свързана с необичайния усет на госпожица Елгар за отминаващото време, бе успял да се овладее. Трудно е да прецениш колко сложен или елементарен е един човек. И когато си вече съвсем сигурен, оказва се, че си сбъркал. Имам чувството, че по изграден от практиката навик Маруло бе свел подхода си към хората до три неща: заповеди, ласкателство и купуване. А те се бяха оказали достатъчно надеждни в повечето случаи. На някакъв етап от отношенията си с мен обаче бе загубил първото.

— Добро момче си ти — рече. — И добър приятел.

— Старият капитан, сиреч дядо ми, все повтаряше: „Ако искаш да си приятел с някого, никога не подлагай приятелството му на изпитание.“

— Умно казано.

— Умен човек беше.

— Цяла неделя все си мисля, момче — дори по време на литургията не ми излиза тая мисъл от главата.

Усещах, че го тревожи подкупът, поне аз така си мислех, и го прекъснах да му спестя време.

— За оня хубав подарък, нали?

— Да — изгледа ме с възхита. — Пък си и умен.

— Чак толкова не съм, щом не работя за себе си.

— Тук си откога… от дванайсет години?

— Точно така. Прекалено дълго се задържах. Май е време за някаква промяна.

— И никога не си бъркал в касата дори за дребни пари, нито си носил нещо у дома, без да го запишеш.

— Честността е моят номер в живота.

— Не си прави майтап. Говоря ти истината. Проверявал съм. Знам.

— Медалът можеш да го окачиш на левия ми ревер.

— Всички крадат — кой повече, кой по-малко. Само ти не крадеш. Сигурен съм!

— Може пък да дебна, че да открадна целия магазин.

— Не се майтапи. Говоря ти самата истина.

— Алфио, в ръцете си имаш един брилянт. Не го лъскай прекалено. Току-виж се оказал стъклен.

— Защо не ми станеш съдружник?

— С какво участие? Заплатата ми ли?

— Ще му намерим колая.

— Да, ама тогава няма да мога да крада от теб, без да обирам и себе си.

Засмя се, да покаже, че шегата му е харесала.

— Умно момче си ти. Но не крадеш.

— Не чу ли какво ти казах? Представи си, че се каня да ти отнема всичко.

— Честно момче си.

— Точно това имам предвид. Когато съм най-честен, никой не ми вярва. Запомни от мен, Алфио: ако искаш да прикриеш подбудите си, говори истината.

— Откъде у тебе тия приказки?

— Ars est celare artem. 41 41 Изкуството е умението да скриеш изкуството (Овидий) (лат.). — Б.пр.

Размърда устни, докато го смели, после се разсмя.

— Ха! Ха! Ха! Hoc erat demonstrandum. 42 42 Правилното е Quod erat demonstrandum (QED) — Което и трябваше да се докаже (лат.). — Б.пр.

— Искаш ли една студена кола?

— Пречи ми на това! — Плесна се с ръце по шкембето.

— Млад си още за стомашни болки. Нямаш и петдесет.

— Петдесет и две съм, и имам проблеми с корема.