Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Приятно ми е — каза Мери.

Господин Хартъг се разсмя.

— Надявам се да ви е известно, че компаньонката ви е вещица — рекох.

Господин Хартъг се разсмя. На всички ни беше особено приятно.

— Помолих за маса до витрината — каза Марджи. — Ей онази там.

— И си поръчала специално свежи цветя, Марджи.

— Мери, все пак следваше да изразя по някакъв начин благодарността си за всичкото твое гостоприемство.

Продължиха в същия дух, докато се настанявахме, та и след това; господин Хартъг се изсмиваше след всяка точка — явно духовит човек. Поставих си за задача да измъкна някоя дума от него, но по-късно.

Заредената маса изглеждаше приятно и много бяла, а сребърните прибори, които не бяха от сребро, имаха изключително сребърен вид.

— Аз ви поканих — каза Марджи, — значи аз командвам и поръчвам за всеки по едно мартини, без да ме интересува кой иска и кой — не. — Господин Хартъг се засмя.

Донесоха мартинитата, но не в чашки, а в разлати високи чаши, в които и врабче можеше да се окъпе, с по едно резенче лимон. От първата глътка все едно че прилеп-вампир ме захапа за гърлото, но упойката постепенно ме хвана, след което напитката омекна, а с наближаване на дъното стана направо страхотна.

— Ще пием по още едно — обяви Марджи. — Храната тук я бива, но не е нищо специално.

Тогава й разказах, че открай време се каня да отворя бар, в който да се сервират само втори мартинита. Сума ти пари ще натрупам.

Господин Хартъг се разсмя, на масата ни се появиха още четири вани за врабчета, а аз все още дъвчех първото си лимоново резенче.

След първата глътка от втората чаша господин Хартъг най-после се сдоби с дар слово. Гласът му бе плътен, вибриращ, като на актьор или певец — или на амбулантен търговец на стока, която никой не желае. Не би било грешно да се опише и като загрижен лекарски глас.

— Госпожа Йънг-Хънт казва, че имате собствен бизнес тук — рече. — Очарователно градче, непокътнато.

Тъкмо се канех да му опиша съвсем точно в какво се състои бизнеса ми, когато топката пое Марджи:

— Господин Холи е бъдещият властелин на околията — каза.

— Така ли? И в коя област развивате бизнеса си, господин Холи?

— Във всички — отвърна Марджи. — В абсолютно всички, но малко така — задкулисно, нали ме разбирате. — Очите й вече лъщяха от алкохола. Погледнах Мери. Нейните едва сега излизаха на повърхността, от което заключих, че ония двамата — или най-малкото Марджи — вече му бяха дръннали поне две-три, преди да се появим.

— Е, сега поне не ми се налага да опровергавам — рекох.

Господин Хартъг отново прибягна до смеха си.

— Имате прекрасна съпруга. Значи, битката отсега е наполовината спечелена.

— С моята жена битката е непрестанна.

— Итън, човекът ще си помисли, че само се бием.

— Не е ли така! — Гаврътнах половината съдържание на чашата си и усетих как иззад очите ми изби жега. Същевременно гледах през зеленото стъкълце в едно от деленията на витрината. Отразяваше пламъка на свещта и сякаш бавно се въртеше. Изглежда, ме докара до някаква автохипноза, понеже се чух как продължавам да приказвам, но като че ли бях страничен наблюдател:

— Госпожа Марджи е Източната вещица 48 48 Героиня на Лиман Франк Баум от книгата „Вълшебникът от Оз“. — Б.пр. . Мартинито не е напитка, а балсам. — Продължавах да изпитвам магията на зеленото стъкълце.

— Изненадваш ме! Винаги съм се сравнявала с Озма 49 49 Принцеса Озма — героиня от поредицата на Лиман Франк Баум „Светът на Оз“, появяваща се във всеки един от романите с изключение на първия — „Вълшебникът от Оз“. — Б.пр. . А Източната вещица не беше ли онази, лошата?

— Точно за нея говоря.

— И нали тя накрая се разтопи?

През зеленото стъкълце мернах минаваща по тротоара човешка фигура. Въпреки изкривения образ по леко килнатата наляво глава и необичайното стъпване по външния ръб на обувките разпознах Дани. И се видях как скочих и хукнах подире му. Видях се как стигнах до ъгъла с „Брястова“, но той вече бе изчезнал — вероятно се бе шмугнал в задната градина на втората къща.

— Дани! Дани! Върни си ми парите! Моля те, Дани, върни ми ги. Не ги пипай. Отровни са. Аз ги отрових!

И чух смях, само че идваше от господин Хартъг. А Марджи каза:

— Аз обаче предпочитам да съм Озма.

Обърсах сълзите си със салфетката и поясних:

— То все пак е за пиене, а не за плакнене на очите. Прогаря ги.

— Очите ти са силно зачервени — отбеляза Мери.

Не успях да се включа отново във веселбата им, но се чувах как продължавам да говоря, да разправям истории, а Мери да се смее звънливо, което ме кара да смятам, че съм бил забавен, евентуално и очарователен, но така и не успях да се добера обратно до масата. И Марджи, изглежда, го усети. Погледът й, съдържащ безмълвен въпрос, не се откъсваше от мен, дявол да я вземе. Истинска вещица си е тя.