Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Още едно ято реактивни самолети експлодира през звука. Към половин милион години са ни трябвали, за да свикнем с огъня, а сега от нас се иска за по-малко от петнайсет да си изградим мислене по отношение на една сила, която е многократно по-страшна от пламъците. Дали изобщо ще ни се удаде възможност да я приложим за нещо полезно? Ако законите на мисълта са и законите, от които се ръководят нещата, възможно ли е и в душите ни да става разцепване на атоми? Точно това ли става у мен, у всички?

Спомням си едно нещо, което чух преди много години от леля си Дебора. В началото на миналия век в рода ни имало камбелити 50 50 Църква, основана през 1830 г. от шотландско-ирландския свещеник Александър Камбел и поставяща ударение върху образованието, индивидуалния духовен живот и мисионерската роля на американската демокрация. — Б.пр. . Тогава леля Дебора била все още дете, но си спомняше как веднъж обявили предстоящото идване на края на света. Родителите й раздали всичкото си имущество с изключение на спалното бельо. Когато дошъл последният ден, се увили в чаршафите и се покатерили на най-високия хълм в околността да посрещнат Края на света. Чаршафосани като тях имало още няколкостотин души и всички се молели и пеели. Когато паднала нощта, запели още по-силно, затанцували, а с приближаването на определения миг по небето минал метеор, разправяше тя, при което всички изпищели. Тоя звук никога нямало да забрави, казваше. Като вълци, рече, като хиени — макар през живота си да не беше чувала хиена. Очакваният миг най-сетне настъпил. Увитите в бели чаршафи мъже, жени и деца затаили дъх. А мигът траял цяла вечност. Личицата на децата посинели — и изведнъж мигът отминал. Свършило, а те се почувствали измамени относно своята гибел. Призори се смъкнали тихомълком по хълма и се юрнали да си връщат раздадените дрехи, тенджери и тигани, волове и магарета. И си спомням, че усетих колко зле са се чувствали.

Към този спомен май ме върнаха реактивните самолети — всичките тези усилия, време и пари за натрупване на толкова много смърт. Ще се чувстваме ли измамени, ако не ни се удаде възможност да ги използваме? Можем да изстрелваме ракети в Космоса, но не сме способни да лекуваме гнева и недоволството.

Моята Мери отвори очи.

— Итън — каза, — говориш на ум. Не знам за какво става дума, но е много шумно. Престани да мислиш, Итън.

На езика ми беше да й кажа да спре да пие, но тя имаше ужасно измъчен вид. Невинаги усещам кога не бива да се шегувам, но този път само попитах:

— Главата?

— Да.

— Стомахът?

— Да.

— По цялото тяло?

— Навсякъде.

— Ще ти донеса нещо.

— Гроб най-добре.

— Не ставай.

— Няма как. Трябва да изпратя децата на училище.

— Аз ще ги изпратя.

— И ти трябва да отиваш на работа.

— Ще се оправя, казах ти.

Само след секунди се обади:

— Итън, май няма да мога да стана. Много ми е зле.

— Доктор?

— Не.

— Не бива да оставаш сама. Ще трябва Елън да си седи вкъщи.

— В никакъв случай. Има изпити.

— Да се обадя тогава на Марджи Йънг-Хънт да дойде.

— Телефонът й е изключен. Слагат й някакво ново какво му викат там.

— Мога да се отбия до тях и да я помоля.

— Само да си посмял толкова рано да я събудиш — направо ще те убие.

— Ще пъхна бележка под вратата й.

— Не, няма нужда.

— За мен не представлява никаква трудност.

— Не, няма нужда. Не искам да го правиш.

— Не бива да оставаш сама.

— Ха, интересна работа. Вече ми помина. Сигурно от това, дето ти се развиках. Ами да, нищо ми няма. — И за да го докаже, стана и си облече пеньоара. Наистина изглеждаше по-добре.

— Прекрасна си, мила моя.

Порязах се, докато се бръснех, та слязох за закуска с червено парче тоалетна хартия на бузата.

По пътя си не срещнах Морфа да ме чака на верандата им, докато си чопли зъбите. Още по-добре. Не исках да ме види. Преминах с бърза крачка, да не би да се опита да ме настигне.

Щом отворих задната врата, съзрях пъхнатия под нея кафяв плик от банка. Беше запечатан, а плик от банка не се отваря никак лесно. Наложи ми се за целта да прибягна до джобното си ножче.

Три листа от евтина ученическа тетрадка голям формат, изписани с мек молив. Завещание: „Долуподписаният… бидейки със здрав разсъдък…“ и „предвид на което…“ И разписка: „Задължавам се да изплатя, срещу което залагам гаранция…“ И двата документа бяха подписани, почеркът бе стегнат и точен. „Драги Ит: Изпращам ти това, което искаш.“

Кожата по лицето ми се втвърди като на рак черупката. Затворих задната врата бавно, както се затваря банков трезор. Сгънах внимателно първите два листа и ги сложих в портфейла си, третия смачках, пуснах го в тоалетната и дръпнах верижката. Самата чиния е старовремска, висока, с нещо като стъпало вътре. В началото хартиената топка отказа да прехвърли ръба, но накрая кандиса.