Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Както правеше всеки ден, откакто се беше позатоплило, Джои Морфи пристигна за следобедната си почивка. С бутилката посочи студения тезгях:

— Трябва да си сложите инсталация за газирани води и сокове — рече.

— И да ми поникнат още четири ръце или да се раздвоя като бобена шушулка? Забравяш, съседе Джои, че магазинът не е мой.

— А би трябвало да е.

— Пак ли трябва да ти разправям своята тъжна история за смъртта на кралете?

— Миналото ти ми е до болка известно: как не си можел да направиш разлика между аспержа и дупка в салдото. Как животът те научил. И все пак — научил си се.

— Голям келепир.

— Ако ти беше собственикът, сега големи пари щеше да вадиш.

— Обаче не съм.

— Но ако отвориш свой магазин в съседство, всичките клиенти ще се прехвърлят при теб.

— Кое те кара да мислиш така?

— Това, че хората предпочитат да пазаруват от познати. Нарича се репутация и явно действа.

— Не и предишния път, изглежда. Всички в града ме знаеха, но това не ми попречи да фалирам.

— По чисто технически причини. Не си знаел откъде да се снабдяваш.

— Представи си, че и досега не съм се научил.

— Напротив, научил си се, само че не го осъзнаваш. Лошото е, че мисленето ти продължава да е на фалирал човек. Изхвърли това мислене, господин Холи. Изхвърли го, Итън.

— Благодаря.

— Добър човек си. Кога заминава Маруло за Италия?

— Не е споменал. Кажи ми, Джои — колко богат е той всъщност? Впрочем недей. Знам, че ти е забранено да говориш за клиентите ви.

— Заради приятел мога и да наруша правилото, Итън. Не съм в течение на всичките му дела, но ако се съди по сметката му, бих казал „доста“. В какво ли не участва: тук имот, там празен парцел, няколко плажни вилички, сноп първични ипотеки, дебел колкото талията ти.

— Ти откъде знаеш?

— От личната му касета. Наел е една от големите. Държи единия ключ към нея, а аз — другия. Признавам си, че съм надничал над рамото му. Явно съм любопитко по рождение.

— Но всичко е законно, нали? Имам предвид… нали все за това пишат по вестниците… разните там наркотици, рекети и тем подобни работи.

— Това вече не мога да кажа. Той не разправя наляво-надясно за бизнеса си. Тегли някакви пари, после внася други. Не знам дали няма сметки и в други банки. Направи ли ти впечатление, че не споменавам каква сума има по сметката си?

— Не съм те и питал.

— Ще дадеш ли една бира?

— Само за външна консумация. Но мога да ти я сипя в картонена чаша.

— Не съм си и помислял да искам да нарушаваш закона.

— По дяволите! — Итън проби две дупки в една метална кутия бира. — Ако случайно влезе някой, просто я дръж до крака си.

— Благодаря. Доста много си мисля по твоите работи, Итън.

— Защо?

— Нали ти казах, любопитко съм. Неуспехът е душевно състояние. Нещо като онези дупки в пясъка, които мравките дълбаят. Колкото и да се мъчиш да излезеш, все се плъзгаш обратно. Без дяволски голям скок не можеш се измъкна. И ти просто си длъжен да скочиш, Ит. Изскочиш ли навън, ще разбереш, че и успехът е душевно състояние.

— И той ли е като клопка?

— Дори да е, далеч по-приятно е да си в такава клопка.

— Да предположим, че скочиш, но набуташ друг в дупката.

— Само Бог вижда кога пада врабчето, но и Бог не предприема нищо по въпроса.

— Що не мога да проумея какво точно се мъчиш да ми подскажеш!

— Лошото е, че и аз не мога. Ако знаех, току-виж самият аз съм го направил. Един банков касиер никога не става председател. За тая цел трябва да притежаваш куп акции. Изглежда, искам просто да ти кажа: „Грабвай всичко, което минава покрай теб. Втори шанс може и да нямаш.“

— Философ си ти, Джои — финансов философ.

— Не се заяждай. Когато нямаш нещо, все за него си мислиш. Човек, когато е самотен, си мисли за куп работи. Знаеш ли, че повечето хора живеят деветдесет на сто в миналото и седем на сто в настоящето, което им оставя само някакви си три процента за бъдещето. И старият Сатчъл Пейдж 53 53 Satchel Paige (1906?-1982) — бейзболен питчър, играл от 1926 до 1953 г. — първият чернокож, увековечен в „Музея на бейзболната слава“. — Б.пр. май е казал най-умната приказка по въпроса, която съм чувал някога: „Не се обръщай назад. Нещо може да те застига.“ Време е да се връщам. Господин Бейкър заминава утре за няколко дни в Ню Йорк. И сега му е пламнала главата.

— За какво ще ходи?

— Отде да знам? Но аз разпределям пощата. Напоследък получава сума ти писма от Олбъни 54 54 Albany — столица на щата Ню Йорк. — Б.пр. .