Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Иска да го покажат по телевизията — рече.

— Ами едно момче само на тринайсет спечели сто и трийсет хиляди долара от едно състезание.

— Което се оказа нагласено — каза Елън.

— Да, ама сто и трийсетте хилядарки си му останаха.

— Теб моралната страна на въпроса не те засяга, така ли? — попита Итън.

— Засяга ме, но и паричките не са хич малко.

— И не смяташ, че ги е спечелил нечестно?

— К’во пък? Всички го правят.

— А какво ще кажеш за онези, които се предлагат на сребърно подносче, но никой не ги иска? Те нямат нито чест, нито пари.

— Ами този риск винаги съществува — някои неща са неизбежни.

— Но не е задължително да прибавяш нови — каза Итън. — Време е да си оправиш и поведението. Я седни като човек. Обръщението „сър“ да не е изпаднало от езика?

Момчето явно се изненада, погледна да се убеди, че баща му е сериозен, после се изправи бавно и с подчертано негодувание.

— Не, сър — рече.

— Как върви учението?

— Добре, да кажем.

— Беше почнал да пишеш съчинение защо обичаш Америка. Да не би да си се отказал заради решимостта ти да я разрушиш?

— В какъв смисъл да я разруша… сър?

— Ами, щом най-честно одобряваш едно нечестно деяние.

— Стига бе, татко, всички така постъпват.

— Което автоматично го прави добро?

— Никой не мрънка, освен няколко дървени философи. А съчинението го свърших.

— Хубаво. Искам да го прочета.

— Вече го изпратих.

— Нямаш ли друг екземпляр?

— Не, сър.

— Ами ако се изгуби?

— Не ми мина през ум. Татко, защо не мога и аз да отида на лагер като всички останали деца?

— Парите не ни стигат. А и не всички деца ходят — само някои.

— Ех, защо нямахме пари. — Втренчи се в ръцете си и облиза устни.

Очите на Елън се свиха и съсредоточиха.

Итън огледа внимателно сина си.

— Ще направя така, че и това да стане — каза.

— Сър?

— Мога да ти намеря работа за през лятото в магазина.

— В кой смисъл „работа“?

— Имаш предвид „В какъв смисъл работа“, нали? Ще носиш, ще подреждаш стелажите, ще метеш, а ако се справяш добре, може и клиентите да обслужваш.

— Искам на лагер.

— Но искаш и да спечелиш сто хиляди долара.

— Може пък да победя в конкурса за съчиненията. Стига ми да спечеля пътуването до Вашингтон. И то ще е нещо като ваканция след цяла година в училище.

— Алън! На този свят има непроменливи правила за поведение, учтивост, честност, та дори и за енергията. Май е крайно време да те науча поне на думи да ги уважаваш. Ще постъпиш на работа.

Момчето ме изгледа:

— Не можеш ме накара.

— Мо-о-о-ля?

— Детският труд е забранен. Докато не навърша петнайсет и разрешително за работа няма да ми дадат. Караш ме да наруша закона ли?

— Всички ония деца, дето помагат на родителите си, ти за какво ги имаш — за полуроби, полупрестъпници? — Гневът на Итън бе не по-малко неприкрит и безпощаден от обичта му. Алън отмести поглед.

— Не исках да кажа това, сър.

— Сигурен съм, че не искаше. И да не съм го чул втори път! Ти направо се изплези на двадесет поколения Холи и Алън. А те са били почтени хора. Някой ден и ти може би ще заслужиш честта да носиш фамилията им.

— Да, сър. Мога ли да вървя в стаята си, сър?

— Свободен си.

Алън се качи бавно по стъпалата.

В мига, в който изчезна от поглед, Елън завъртя краката си сякаш бяха перки. После седна с изправен гръбнак и придърпа полата си надолу, както подобава на една млада дама.

— Чета речите на Хенри Клей 55 55 Henry Clay (1777–1852) — американски конгресмен и сенатор от щата Кентъки; прочут оратор. — Б.пр. . Много добър е бил.

— Вярно е.

— Ти помниш ли ги?

— Не бих казал. Чел съм ги много отдавна.

— Страхотен е.

— Но се съмнявам, че са подходящо четиво за ученички.

— Направо е велик.

Итън се надигна от стола, борейки се с блъскащия го да седне дълъг и уморителен ден.

Завари Мери в кухнята със зачервени и гневни очи.

— Слушах ви — рече. — Не знам какво искаш да постигнеш. Та той си е още дете.

— Сега му е времето да почна, миличка.

— Не съм ти никаква „миличка“. Няма да търпя у дома си тиранин.

— Тиранин ли? Боже милостиви!

— Той е дете. А ти направо му се нахвърли.

— Според мен вече му е минало.

— Не те разбирам. Та ти го размаза като муха.

— Напротив, миличка. Предоставих му един бърз поглед към света. Онзи, който той си изгражда, е фалшив.

— Ти пък откъде имаш представа какъв е светът?

Итън мина покрай нея и излезе от задната врата.

— Къде отиваш?