Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— Политика?

— Само разпределям пликовете. Не ги отварям. При теб винаги ли е така безлюдно?

— Около четири часа — да. Но след десетина минути ще почнат да прииждат.

— Виждаш ли? Нали ти казах, че си научил много неща. Бас държа, че не си го знаел, когато фалира. До скив. Хвани златния пръстен и ще получиш бонус — безплатно возене на въртележката.

Лекият наплив между пет и шест дойде по график. Благодарение на лятното часово време, когато внесе легените с плодове, заключи входа и пусна зелените завеси, слънцето все още бе високо над хоризонта и по улиците бе светло като през ранен следобед. После по списъка отдели продуктите за вкъщи и ги сложи в голям плик. Съблякъл престилката, облякъл палтото и сложил шапката, той се вдигна на мускули и седна на тезгяха, вперил поглед към паството си по стелажите.

— Днес нямам проповед! — каза. — Но запомнете казаното от Сатчъл Пейдж. И аз май ще трябва да се науча да не гледам назад.

Извади сгънатите листа от тетрадка от портфейла си и ги уви в самоделен плик от восъчна хартия. После отвори емайлираната вратичка към машинарията на хладилния шкаф, пъхна восъчния плик в един ъгъл зад компресора и затвори.

От лавичката под касовия апарат измъкна стария опърпан телефонен указател на Манхатън, който държаха за спешни поръчки към доставчика. На „Ф“ — „Федерално“, под буквата „П“ — „Правосъдие, Министерство на…“, пръстът му мина по колонката покрай „Антитръстов отдел“, „Митници“, „Управление на затворите“, „Федерален съд“ до „Федерално бюро за разследване“, а под него — „Служба «Имиграция и гражданство» — «Уест Бродуей» 20,227–0300, в неработно време 656–5888“.

— Значи 656–5888… 656–8588, понеже работното време е изтекло. — След което каза на консервите, без да ги погледне: — Ако всичко е честно и почтено, никой няма да пострада.

Итън излезе през задната врата и я заключи. Отнесе плика с продуктите до хотел-ресторанта „Фоурмастър“. Ресторантската част гъмжеше от пиещата коктейли тълпа, но във фоайенцето с телефонните автомати нямаше никой, дори дежурния от рецепцията. Затвори остъклената врата, остави плика на пода, нареди няколко монети върху поличката, пусна десет цента и набра нулата.

— Междуградски връзки.

— О! Добър вечер. Свържете ме, ако обичате, с Ню Йорк.

— Моля наберете вашия номер.

Набра го.

Итън се прибра от работа с пакета продукти. Колко хубаво е, когато следобедите са дълги! Тревата по моравата бе толкова порасла и тучна, че задържа отпечатъците от стъпките му. Млясна Мери с влажна целувка.

— Ливадата е лудо обрасла, мушице моя — каза. — Дали Алън няма да се навие да я окоси?

— Сега е изпитно време. Знаеш какво означава, особено в края на учебната година.

— Какъв е тоя зловещ вой от съседната стая.

— Упражнява се да говори с корема си. Ще прави демонстрация на представлението по случай края на учебната година.

— Значи се налага аз да си я окося.

— Съжалявам, скъпи. Но нали знаеш какви са децата.

— Е, да, вече започва да ми става ясно какви са.

— В лошо настроение ли си? Тежък ден ли беше?

— Чакай да преценя. Не, не бих казал. Но не съм подгънал крак от сутринта. Така че мисълта да разкарвам косачката напред-назад не ме кара да подскачам от щастие.

— Ще трябва да си купим моторна. Джонсънови имат една, на която можеш да се возиш.

— На нас ни трябва градинар с момче. Каквито е имал дядо ми. Да се возиш ли? Е, при това условие Алън би се съгласил, предполагам.

— Не се дразни от него. Та той е само на четиринайсет. На тая възраст всички са такива.

— Кой според теб е наложил погрешната мъдрост, че дечицата са сладки?

— Ама ти наистина си вкиснат.

— Чакай да видим. Да, предполагам, че е така. А и тоя вой направо ме подлудява.

— Трябва да се упражнява.

— Вече го каза.

— Хубаво, но не си го изкарвай на него, ако обичаш.

— Добре де, макар че, ако го направя, сигурно ще ми олекне. — Итън си проправи път до всекидневната, където Алън грачеше едва разпознаваеми думи през вибриращата пластина върху езика му. — Какво, по дяволите, е това?

Алън изплю пластината в дланта си.

— От кутията с „Пийкс“ е. Вентрилокско устройство.

— Ти изяде ли корнфлейкса?

— Не ми харесва. Трябва да тренирам, татко.

— Изчакай само една секунда — каза Итън и седна. — Как смяташ да прекараш живота си?

— Ъ?

— Бъдещето имам предвид. В училище не са ли ви казали? Бъдещето е в собствените ви ръце.

В стаята се вмъкна Елън и се пльосна на дивана като рахитична котка, след което се изкикоти със сразяваща злоба.