Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Не помня какво вечеряхме. Имам спомен от бяло вино, така че трябва да е било риба. Нежното стъкълце вече се въртеше със скоростта на витло. После пихме бренди, което предполага да е имало и кафе — докато накрая всичко приключи.

На излизане, след като пропусна напред Мери и господин Хартъг, Марджи ме запита:

— Къде беше през цялото време?

— Не те разбирам.

— Изчезна нанякъде. Само отчасти присъстваше.

— Чупка, вещице!

— Добре бе, приятелче — каза.

На път към дома се вглеждах в градинските сенки. Мери се бе вкопчила в ръката ми, а походката й беше леко несигурна.

— Чудесна вечер — рече. — Никога не съм прекарвала толкова приятно.

— И на мен ми беше хубаво.

— Марджи е една безупречна домакиня. Просто не знам как ще й се реванширам за днешната вечеря.

— И с това съм съгласен.

— Ами ти, Итън? Знаех, че можеш да разправяш смешки, ама на тях направо им се откачиха ченетата от смях. Господин Хартъг каза, че му прималяло от смеене, докато разправяше за господин Ред Бейкър.

И това ли бях изръсил? Кое по-точно? Май така си беше. Ох, Дани — върни ми парите! Умолявам те!

— Ти си направо професионален комик — каза моята Мери. А в рамката на предната ни врата така здраво я награбих, че тя захвана да скимти. — Подпийнал си си, скъпи. Причиняваш ми болка. Внимавай да не разбудим децата.

Бях намислил да я изчакам да заспи, после да се измъкна, да отида до бараката и да го намеря — ако трябва, и с полиция. Но не бях толкова наивен. Дани беше заминал. В това бях сигурен. Затова продължих да лежа в мрака и да наблюдавам как червените и жълтите точици се носят по очната ми слуз. Съзнавах какво точно бях направил, а и Дани го знаеше не по-зле от мен. Сетих се как бях убил зайците. Сигурно само първия път е гнусно. После го приемаш като нещо задължително. Както в бизнеса, така и в политиката, ако искаш да станеш Властелинът на планината, трябва с меч и боздуган да си пробиеш път през тълпата. Стигнеш ли веднъж, може да си великодушен и велик — но първо трябва да издрапаш догоре.

Летище „Темпълтън“ е само на шестдесет и пет километра от Ню Бейтаун и реактивните самолети ги прелитат за някакви си пет минути. И минават все по-редовно тия облаци от смъртоносни мушици. Де да можех да им се радвам, та дори и да ги обичам, както ги обича синът ми Алън. И сигурно щях да мога, стига да имаха и някакво второ предназначение, но единствената им функция е да убиват, а аз на смърт съм се преситил. И не мога да се науча от Алън да ги съзирам, като гледам напред от звука им. Минават през звуковата бариера с трясък, а аз все си мисля, че е гръмнало парното ни котле. Когато прелитат нощем, направо нахлуват в сънищата ми, от което се пробуждам с мрачното гадно чувство, че съм развил язва на душата.

Тази сутрин още от рано премина едно ято и аз подскочих в леглото, леко разтреперан. Изглежда, на сън ми бяха напомнили ония немски 88-милиметрови пехотни пушки, от които толкова се възхищавахме, но и бояхме.

Докато лежах в настъпващата утринна светлина и слушах как в далечината виеха тънките вретена на злонамереността, тялото ме сърбеше от избилата от страха пот. И си дадох сметка, че това потръпване е под кожата на всеки един човек на този свят — но не в съзнанието, а някъде дълбоко под кожата. И се дължи не толкова на реактивните самолети, колкото на предназначението им.

Стане ли дадено обстоятелство или проблем прекалено значимо, хората се скриват зад способността си да не мислят за него. То обаче се загнездва в тях, смесва се с куп други работи, които отпреди са си там, в резултат на което се получава недоволство и безпокойствие, чувство за вина и натрапчив стремеж да се сдобиеш с нещо — каквото и да било, — преди всичко да е изчезнало. Накрая ще излезе, че работещите на конвейер психоаналитици изобщо не се занимават с хорските комплекси, а с онези бойни глави, които някой ден могат да се превърнат в атомни гъби. Напоследък имам чувството, че почти всеки срещнат е нервен, неспокоен, възшумен и леко откачен, като подпийнали през новогодишното тържество. Да забравим миналите дни и да целунем жената на съседа.

Извърнах глава към моята. Този път не спеше с усмивка. Устните й бяха извити надолу, а около стиснатите очи личаха бръчици на умората, което означаваше, че е болна, защото точно такъв е болният й вид. Тя е най-здравата жена на този свят дотогава, докато не се разболее, което не става често, но тогава се превръща в най-болната жена на света.