Джоузеф Конрад - Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Той помълча за малко и после прошепна:

— Разбирам.

— Не ще бъда там, за да ви изпратя — започнах с известно усилие. — Останалото… Много се надявам, че и аз съм разбрал.

— Разбрахте. От началото до край… — и за първи път като че се запъна, долових и нещо напрегнато в шепота му. Хвана ръката ми, но иззвъняването на звънеца за вечеря ме накара да се сепна. Той обаче не се сепна: само пусна ръката ми.

След вечеря не слязох отново долу, докато не мина осем часът. Слабият постоянен вятър бе наситен с влага и мокрите, потъмнели платна хващаха всичката му двигателна сила. Нощта, ясна и звездна, блестеше загадъчно и непроницаемите неосветени петна, които се плъзгаха бавно на фона на нискостоящите звезди, бяха отминаващите островчета. От лявата страна на носа имаше един голям остров, по-далечен и мрачно внушителен с голямото пространство небе, което скриваше.

Като отворих вратата, видях гърба на собственото си аз да разглежда някаква карта. Беше излязъл от уединената част на стаята и стоеше близо до масата.

— Вече е почти достатъчно тъмно — прошепнах аз.

Той отстъпи назад и се облегна на леглото ми с хладнокръвен, спокоен поглед. Седнах на кушетката. Нямахме какво да си кажем. Над главите ни вахтеният офицер се движеше напред-назад. После го чух да забързва към стълбите надолу за към моята каюта; и ето че чух гласа му отвън пред вратата ми:

— Приближаваме се твърде бързо, сър. Сушата изглежда доста близо.

— Много добре — отговорих. — Идвам веднага на палубата.

Почаках, докато той излезе от офицерския салет, и после станах. Моят двойник също се размърда. Дошло бе времето да си разменим последните прошепнати думи, защото никой от нас нямаше вече да чуе естествения глас на другия.

— Вижте какво! — Издърпах едно чекмедже и извадих три суверена. — Вземете това все пак. Имам шест от тях и бих ви дал всичките, само че трябва да запазя малко пари, за да купя за екипажа плодове и зеленчуци от местни лодки, когато преминаваме през Зондския проток.

Той поклати глава.

— Вземете ги — подканих го, шепнейки отчаяно. — Никой не може да каже какво…

Той се усмихна и потупа многозначително единствения джоб на пижамата. Няма съмнение, това не беше сигурно място, но аз извадих една моя стара голяма копринена носна кърпа и като завързах трите златни монети в единия й край, му я подадох настоятелно. Беше трогнат, предполагам, защото най-сетне я взе и бързо я завърза около кръста си под пижамата, на голо.

Очите ни се срещнаха: изминаха няколко секунди, докато, още загледани един в друг, протегнах ръка и угасих лампата. След това преминах през офицерския салет, като оставих вратата на каютата си широко отворена…

— Прислужник!

Той още се туткаше в складчето за провизии, увлечен да бърше с най-голямо старание една никелирана стойка за оцет и зехтин, последната работа, която трябваше да свърши, преди да отиде да спи. Понеже внимавах да не разбудя помощника си, чиято каюта беше насреща, приказвах полугласно.

Той се огледа плахо.

— Сър!

— Бихте ли ми донесли малко топла вода от кухнята?

— Страхувам се, сър, че огънят в кухнята е загаснал от доста време вече.

— Идете и вижте.

Той изхвърча нагоре по стълбите.

— Хайде — прошепнах високо от салона, прекалено високо може би, но се страхувах, че не съм в състояние да издам никакъв звук. В миг той беше при мен — и ние, двойният капитан, се стрелнахме покрай стълбите — през един съвсем малък тъмен отвор… една плъзгаща се врата. Озовахме се в склада за платна, като пълзяхме на колене върху платната. Една мисъл ме осени внезапно. Видях се как се скитам бос, без шапка и слънцето страшно пече тъмнокосата ми глава. Смъкнах веднага меката си увиснала шапка и се опитах в тъмното да я нахлузя набързо на другото ми аз. Той се дръпна и се пазеше мълчаливо. Чудя се какво ли си е помислил, че ме е прихванало, преди да разбере и да престане да се дърпа. Ръцете ни се срещнаха пипнешком и за секунда се задържаха в силно, неподвижно стискане… Никой от нас не продума нито дума, когато те се отделиха една от друга.

Стоях спокойно при вратата на складчето за провизии, когато прислужникът се върна.

— Съжалявам, сър. Казанът е почти изстинал. Да запаля ли спиртника?

— Оставете.

Излязох бавно на палубата. Сега за мен беше въпрос на съвест да мина колкото е възможно по-близо до сушата, защото той трябваше да се прехвърли през борда веднага, щом корабът започне да лавира. Трябваше! За него не можеше да има никакво връщане. След миг обърнах по посока на вятъра и сърцето ми се спря на гърлото, като видях колко близо е сушата до носа на кораба. При всякакви други обстоятелства не бих продължил и минутка повече. Вторият помощник ме следваше нетърпеливо.