Якоб Гримм - Немски сказания (Том първи)

При раждането си човек получава в родината си един добър ангел, който го придружава във вида на доверен спътник; човекът, който не подозира каква добрина го спохожда с това, го усеща, когато напусне границите на отечеството си и бъде изоставен от този ангел. Това благотворно съпътствие е неизчерпаемото имане на приказките, сказанията и историята, които са свързани помежду си и последователно се стремят да доближат до нас старите времена като свеж и животворен дух. Всяко от тези неща има свой собствен кръг. Приказката е поетична, сказанието е исторично; първата е укрепена в самата себе си, във вродения си цвят и завършеност; сказанието е обагрено в по-малко цветове, ала има тази особеност, че се държи за нещо познато и осъзнато, за някое място или за исторически известно име. От тази му свързаност следва, че то, за разлика от приказката, не може да е задомено навсякъде, ами предпоставя някакво условие, без което или изобщо би било невъзможно, или пък би било налично само крайно непълно. Едва ли в цяла Германия ще се намери кътче, където не се разказват подробни приказки, ала има такива, в които народните сказания са посети едва-едва и много нарядко. Посочвайки тяхната оскъдност и малозначимост, ние сме длъжни да признаем обаче изключителното им своеобразие; те наподобяват устната реч, в която са останали все още думи и образи от прастари времена, докато приказките превеждат за нас, така да се каже, на един дъх цял откъс от старата поезия. Странното е, че и разказвателните народни песни са съзвучни далеч повече на сказанията, нежели на приказките, които на свой ред са съхранили по-чисто и по-отчетливо в съдържанието си зачатъка на най-ранната поезия, отколкото това са успели да сторят дори запазените по-големи поеми от предходните времена. Оттук без всякаква трудност може да се заключи, че почти единствени приказките са запазили части от старонемските героични сказания, без да споменават имена (освен когато те са общоизвестни и сами по себе си значими, както това на стария Хилдебранд например), докато в песните и сказанията на народа ни са закрепени множество отделни, почти суховати имена, местности и обичаи от най-древни времена. Приказките са отредени — отчасти поради външното си разпространение, отчасти поради вътрешната си същност — да уловят чистата мисъл на едно детско световъзприемане, те подхранват непосредствено, меко и нежно като млякото, сладко и засищащо като меда, без земна тежест; обратно, сказанията служат за по-здрава храна, носят по-прости, но затова пък по-отчетливи багри и изискват повече сериозност и разсъдителност. Нелепо е да се спори за предимството на едните или другите; току-що изявеното им различие не подценява общото между тях, нито отрича, че те прехождат едни в други в безкрайно много смесици и обрати и повече или по-малко се взаимоуподобяват. На историята те двете, приказките и сказанията, противостоят, доколкото смесват сетивно естественото и разбираемото с непроумяваното, което историята, поне както подобава за нашето образование, не търпи в изложението си, ами по своеобразен начин съумява все пак да изследва и почете в контекста на цялото. Децата вярват в действителността на приказките, но и народът все още не е престанал напълно да вярва на своите сказания и разсъдъкът не се намесва особено интензивно в тях; за него те са в достатъчна степен доказани от предоставените свидетелства, което означава, че неоспоримо близкото и очевидно наличие на последните надмогва все още съмнението относно свързаното с тях чудо. Тази вчувстваност в сказанието е следователно неговият истински разпознавателен белег. Затова и всяко нещо, което се нарича истинска история (и което встъпва в кръга на настоящето и преживяното от всеки род), собствено е невъзможно да бъде представено пред народа освен като опосредено чрез сказанието; случка, откъсната от времето и пространството и съответно неотговаряща на въпросното изискване, остава чужда за него или той скоро я изоставя. Напротив, ние го виждаме да се държи неотстъпно за своите наследени и предадени сказания, тласкащи го към истинската далечност и заключени във всички негови най-съкровени понятия. Те никога не могат да му доскучаят, тъй като за народа сказанията не са суетна игра, която някога може да бъде прекратена, ами изглежда да са необходимост, която е част от дома, нещо саморазбиращо се, за което при подходящ повод се говори с някакво необходимо за всички порядъчни неща/благоговение.