Якоб Гримм - Немски сказания (Том първи)

Препоръчваме книгата си на любителите на немската поезия, история и език и се надяваме тя да ви се понрави като чисто немско блюдо, като вярваме твърдо, че нищо не съгражда и не радва повече от отечественото. Да, едно изглеждащо незначително откритие и старание в нашата родна наука може лесно в последна сметка да е по-плодоносно от дори най-блестящото запознаване и вграждане на чуждото, тъй като всяко привнесено същевременно носи в себе си нещо несигурно, отвежда прекалено далеч и не може да бъде обгърнато с топлота. Та стори ни се, че е дошло времето да покажем и предоставим нашия сборник в степента на пълнота и многообразие, която в достатъчна степен ще е в състояние да извини неизбежната недостатъчност и да събуди в читателите ни увереността, че се нуждаем от тяхната помощ за допълване на съчинението и че няма да злоупотребим с нея. Всяко начало е трудно; ние чувстваме, че голямо количество немски сказания все още не са ни известни и че част от дадените тук ще прозвучат по-точно и по-добре от устата на народа; някои от липсващите неща пък са разпръснати из пътешественическите описания от миналото столетие. Опитът показва, че писмата и писанията не допринасят или допринасят съвсем малко, ако някакво предхождащо събрание не поясни за какви презрени и очевидни неща става дума. Ала занимаването със събирачество, когато човек пожелае да го подхване сериозно, скоро възнаграждава усилието и откривателството се доближава най-плътно до онази невинна наслада на детството, когато в блатото или в храсталака изненадаме мътещо птиченце в неговото гнездо; тук, при сказанията, също тихо разгръщаме листата и внимателно отместваме клоните, за да не смутим народа и скришом да надникнем към чудноватата, ала срамежливо сгушена в себе си, ухаеща на листа, трева и току-що паднал дъжд природа. За всяко съобщение в този смисъл ще сме благодарни, а благодарим публично и на нашия брат Фердинанд Грим, както и на приятеля ни Август фон Хакстхаузен и Карове за тяхната усърдна подкрепа.

Касел, 14 март 1816

В Бохемия се намира Кутенберг, където в продължение на много години работили трима рудничари и честно изкарвали хляба за жените и децата си. Когато сутрин тръгвали към рудника, те вземали със себе си три неща: първо молитвеника си, сетне фенер, снабден обаче с масло само за един ден, накрай малко хляб, достатъчен също само за един ден. Преди да започнат работата си, обръщали се с молитва към Бога да ги опази в рудника, след което спокойно и старателно се захващали с делата си. Случило се така, че веднъж, след като работили цял ден и се свечерило, рудникът се срутил и входът бил засипан. Те сметнали, че са погребани, и се провикнали: „Ах, Господи! Бедните ние, ще умрем от глад! Имаме хляб за един само ден и само за ден ще ни стигне маслото във фенера.“ Те се оставили в ръцете на Бога и мислели, че скоро ще умрат, ала не искали да бездействат, докато все още имат сили, така че продължили да работят и да се молят. Станало така, че светлинката им горяла в продължение на седем години и малкото хляб, от който хапвали всеки ден, не се свършил, ами оставал все толкова, а тям се сторило, че седемте години са само един ден. Само че тъй като не можели да стрижат косите си и да бръснат брадите си, те пораснали цял лакът дълги. Междувременно жените им смятали мъжете си за мъртви, вярвали, че никога вече не ще ги видят, и мислели да се омъжат за други.

Случило се така, че един от тримата под земята пожелал от дъното на сърцето си: „Ах, да можех още веднъж да видя дневната светлина, пък ако ще след това да умра!“ Вторият рекъл: „Ах, да можех още веднъж да седна на масата с жена ми и да похапна, пък ако ще след това да умра!“ Тогава и третият се обадил: „Ах, да можех да поживея една година в мир и наслада с жена ми, пък ако ще след това да умра!“ Като изрекли това, планината се разтърсила силно и могъщо и се разцепила, първият се отправил към процепа и погледнал навън, погледнал синьото небе и като се възрадвал на дневната светлина, в същия миг рухнал мъртъв. Планината обаче все повече се разтваряла, процепът ставал все по-широк, двамата продължили да работят, издялали стъпала, пропълзели по тях и най-сетне се измъкнали навън. Те се отправили към селото и домовете си и подирили жените си, ала те не ги познали. Двамата ги попитали: „Не сте ли имали мъже?“ „Имахме, отговорили жените, само че от седем години са мъртви и погребани в Кутенберг!“ Вторият рекъл на жена си: „Аз съм мъжът ти“, ала тя не пожелала да му повярва, понеже имал дълга цял лакът брада и бил неузнаваем. Тогава той казал: „Донеси ми бръснача, дето е горе в долапа, и парче сапун.“ Обръснал брадата си, сресал се и се измил, и като станал готов, тя видяла, че това наистина е мъжът й. Зарадвала се от все сърце, принесла най-добрите неща за ядене и пиене, които имала, сложила масата, двамата седнали на нея и похапнали вкусно заедно. Когато обаче мъжът се заситил и сложил в устата си последния къшей хляб, паднал и умрял. Третият рудничар живял цяла година в мир и покой с жена си; и когато тази година отминала, в същия час, в който се измъкнал от рудника, той умрял, а с него и жена му. Така Бог изпълнил желанията им поради тяхната благочестивост.