Чингиз Айтматов: Избрано в два тома. Том първи. Повести

Моето усещане за световната популярност на Чингиз Айтматов като писател е свързано с едно пътуване до Италия. Към края на април 1974 година в град Парма трябваше да се състои поредният симпозиум на Международната асоциация на литературните критици. Влакът от Рим за Парма пристигна чак в полунощ. В него се оказаха и стари познати от Полша и Румъния. Италианските домакини ни посрещнаха на гарата весели и приветливи и ни настаниха в хотел „Стендал“ (авторът на „Пармският манастир“ се почита и до днес от жителите на стария културен център). На другия ден в Дома на дружеството „Джузепе Верди“ трябваше да се открие симпозиумът. Сутринта слязох в малък салон за закуска и докато оглеждах масите, забелязах, че двама непознати ме канят при себе си. Те бяха местни литератори, единият от тях известен литературен критик — редовен сътрудник на пармския вестник. Запитаха ме откъде съм, с какво се занимавам, каква специалност имам. Казах им, че моята най-пряка специалност е съвременната съветска литература.

— О! Съветска литература! — възкликна критикът. — Сигурно сте чели „Белият параход“ от Чингиз Айтматов?

— Да, четох го, и ми хареса много.

— Нали? Какви герои! Това славно момче, което се хвърля в планинската река, този старец Момун и онзи — зловещият — как се казваше? Орозкул. Чудесно произведение!

Всичко можех да очаквам, но че в Парма ще срещна толкова възторжен почитател на един от младите съветски прозаици от националните републики — никога не съм предполагал. Не можех и да си помисля, че историята на едно киргизко момче от далечните средноазиатски планини ще развълнува до такава степен потомците на древната римска цивилизация. Но вероятно отговорът се криеше другаде.

Понякога в жизнената и творческа биография на младия писател се намесват случайности, които после цял живот играят немаловажна роля. Примерите с Мопасан и Чехов не са единствените в световната литература. Такава случайност в живота на Чингиз Айтматов бе една статия на Луи Арагон за повестта „Джамиля“. След отпечатването й на страниците на „Новий мир“ през есента на 1958 г. „Джамиля“ попада в ръцете на известния френски писател, който е изненадан и очарован. Много скоро той я превежда на френски и я включва в антологията „Съветски литератури“. В статия за повестта Арагон нарича „Джамиля“ „най-хубавата повест за любовта в световната литература“.

„Поразителният успех на «Джамиля» се състои в това — пише Арагон, — че от нея научаваме за една непозната нам страна, за живота на нейните мъже и жени, още тясно свързани с патриархалните традиции на чергарите, но преминали вече безболезнено към съветската епоха с нейните учреждения. И научаваме това отвътре, от хората, за които всичко тук е близко и не се нуждае от никакви пояснения, и затова повествованието тече с удивителна непринуденост, нещо, което толкова липсва на най-новите литературни произведения с тяхното влечение към репортажа, където всичко е предварително разпределено по лавиците.“

Не бива да абсолютизираме тази случайност. Тя има отношение към готовия резултат, но не го обяснява. Къде по-важна е историческата закономерност на нашия 20-и век, която доведе до Великата октомврийска революция с нейните наистина чудодейни, несравними последици за културното развитие на безписмените народи. В едно общежитие се оказаха народи с древна и богата култура — като руския, украинския, грузинския, арменския — и народи, които познаваха само устното творчество, своя героичен епос. Руският език се оказа оня велик мост, по който минаха младите представители на току-що зараждащите се национални писмени култури, руската литература спомогна за формирането на техните традиции, за да могат те да се явят пред света и да го поразят с ускореното си развитие, в което се побираха хилядолетия — и древният поетичен свят, и обичаи съседствуваха с поезията на новия живот, породен от революцията.

Не е трудно сега, близо двадесет години след излизането на „Джамиля“, да отгатнем кое е поразило най-силно Луи Арагон в тази малка повест, кое се е сторило съвсем нова вселена, отдавна изчезнала на Запад. Това е преди всичко новото поетично състояние на света, новият, с всемирно значение поврат в човешките отношения, когато хилядолетните обичаи и традиции отстъпват пред ренесансовото възраждане на личността, пред нейното духовно пробуждане за самостоятелен живот за свой личен избор на жизненото поприще. Макар и да е белетристична творба, поради особеното развитие на киргизката социалистическа литература, „Джамиля“ звучи като лироепична поема, като възвишен химн на любовта, в който присъствуват и музиката, и живописта, и отгласи от устното народно творчество. Героят на повестта — Данияр — подобно на древни митични герои превзема сърцето на любимата девойка с песните си, в които излива и страст, и болка, и жажда за красота и щастие.