Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Някои съветски изследователи наричат „Джамиля“ „поетичното самосъзнаване на днешна Киргизия“, „акт на самопознание на киргизкия народ“, като смятат, че в нея през призмата на изкуството народът съзерцава три всемирно-исторически епохи, изминати от него за няколко десетилетия в условията на социалистическия строй: патриархалния живот, епохата на пробуждане на вътрешния мир на човека като индивидуалност, със свое собствено отношение към света, и времето на хармония между личното и общественото в резултат на трудното и драматично самопознание, когато стават ясни отговорите на най-мъчителните въпроси. В повестта представители на първата епоха са родителите, пазителите на родовия адат, на непоклатимата хилядолетна старина, и някои от младите (Садък, Осмон); втората епоха се олицетворява от Джамиля и Данияр — рушителите на вековната традиция, които носят в себе си нещо епично и трагично едновременно; представител на третата епоха е младият художник Сеит, който благодарение на разигралата се пред очите му любовна история започва да разбира какво нещо е животът, защо е толкова сложен и непонятен понякога.

Пред нас се разгръщат наистина процеси с историческо значение в живота на един народ, на едно национално съзнание: скъсване с досегашния ред, който сковава индивидуалната изява на личността, нейното право на лично решение, на лична съдба, и процесът на размисъл, на анализ на околния свят, на небивалите в него постъпки, процесът на самопознание на личността и на определяне свое място в живота. Оригиналната художествена задача на Чингиз Айтматов е да ни покаже един възвишен миг от историята на своя народ, в който буквално звучат като песен образите на Джамиля и Данияр, и втория важен момент — как се ражда високото призвание на художника, кое разтърсва из основи юношеското съзнание и пробужда у него потребността да рисува, да обезсмърти за идните поколения тоя възвишен, единствен миг, на който той е станал свидетел и който му е разкрил най-голямата тайна на живота.

Едно биографично обстоятелство дава допълнителни обяснения за съдържанието и стила на „Джамиля“. Нейният автор Чингиз Айтматов е роден в планинската Таласка долина — край, съседен на Казахстан, огнище на много народни приказки и легенди и място, където се е разигравало основното действие в националния епос „Манас“. По-внимателният поглед ще открие не само постепенното разгръщане на сюжета в повестта и засилването на напрежението, на ритъма на повествованието до кулминацията с августовската нощ и песните на Данияр. Отношенията между главните герои започват с подчертано и като че ли нарочно пренебрежение, равнодушие, незаинтересованост, минават през проверки и изпитания, през характерните за героичния епос състезания, в които юнакът трябва да заслужи девойката. Джамиля предизвиква състезание първо с надбягването с бричките, след това с разтоварването на житото и накрая — съдбовното надпяване, което окончателно покорява нейната поетична волна натура. Между другото Данияр пее и за Манас — национален киргизки герой, който благославя мъжете, заминаващи на фронта срещу немските нашественици.

„Джамиля“ е моделът, зърното, от което израстват богатите плодове в прозата на Чингиз Айтматов. Тя съдържа в себе си всички елементи на по-нататъшното му развитие, на националния колорит и атмосфера; от нея тръгват различните съотношения между лирично и епично и все по-органичното вмъкване на фолклора, на древното поетично съзнание в една модерна проблематика и модерно повествование. Дори да вземем формата на разказа от първо лице, която търпи известни промени, но отново се появява в „Тополчице моя с червена забрадка“ и в „Майка-земя“. Всъщност „Джамиля“ съдържа в себе си две истории — едната е уж вмъкната, но става основна и определя стилното звучене и жанра на повестта — с епичния размах, патетиката, приповдигнатия тон на разказвача; и другата — уж основна, но останала в сянка: как се случи, кое ме накара да стана художник и ми посочи на коя страна е смисълът и красотата на живота, неговото неизбежно течение и развръзка. От втората история идва чисто прозаичното начало, свързано с рефлексията, размишленията, анализа и самоанализа, сравнението. В резултат на откритото сблъскване на две различни състояния на света се ражда и съзнанието за собственото призвание и предназначение.

В същата знаменателна година 1958 — няколко месеца по-рано — пак в „Новий мир“ излиза една новела на Чингиз Айтматов, която той и до днес цени като свой успех в психологическото повествование и драматичното разгръщане на сюжета — „Лице срещу лице“. Историята на един дезертьор — Исмаил, неговото нравствено падение е показано на фона на народните бедствия през войната, когато общите изпитания и жертви сближават още повече хората, облагородяват ги, засилват сцеплението в трудовия народ. Айтматов ни представя и паралелната история с нравственото узряване и презрение на Сайде — съпругата на Исмаил, която дълго време е в плен на егоистичните представи за любов и семейство, семейно щастие, но бива потресена от чуждите беди и сама предава дезертьора. Тук наистина се срещаме с нравствена проблематика, която бе подхваната от младите руски белетристи като Валентин Распутин („Живей и помни“), и същевременно усещаме първите елементи на драмата и трагедията, които скоро ще навлязат като силна струя — жанрово образуваща в по-късните повести на Чингиз Айтматов.