Чингиз Айтматов: Избрано в два тома. Том първи. Повести

Всичко това и онова, което ще ви разкажа по-нататък, съм го научил между другото не от баща си — той не успя да го стори и не му беше до това.

Дължа го преди всичко на баба си по бащина линия Айимкан Сатан-къзъ и нейната дъщеря — моята леля — Каракъз Айтматова. Поразително колко много могат да си приличат, да са близки — и външно, и по характер, и по душевна нагласа — майка и дъщеря. За мен те бяха неразделими — сякаш баба ми имаше две лица — на стари и млади години. Благодаря на съдбата, че съм видял и познавал тези прекрасни жени, мъдри и красиви — те наистина бяха красиви… Именно те се оказаха и моите наставници по отношение на старината и семейната хроника.

Дядо си — Айтмат — не го заварих. Той е умрял някъде през осемнадесета-двадесета година, а аз съм се родил през 1928 година (12 декември).

На края на нашия аул Шекери (това е в Таласката долина, Кировски район) и досега в лъката на река Куркуреу лежи стар, хлътнал в земята воденичен камък. От година на година той все повече се руши и все по-дълбоко затъва в земята. На това място е била воденицата на дядо.

Казват, че той е бил сръчен човек, умеел е да шие, пръв е докарал от града шевна машина, откъдето получил и прякора „машинечи Айтмат“, тоест — шивачът Айтмат; дядо е умеел да прави седла, можел е да калайдисва и запоява, хубаво е свирел на козум и дори е чел и писал на арабска азбука. Но независимо от цялата си предприемчивост той цял живот е бедствувал, не е могъл да се измъкне от дългове и оскъдица, от време на време е оставал „джатак“ — не е излизал да лагерува с добитъка, защото е оставал без стока.

И ето че дядо направил отчаян опит да се измъкне от беднотията. Решил да построи воденица с надеждата, че доходите от нея ще му помогнат да забогатее. Всичко, каквото са имали с брат си Бириикул, цялото състояние на двете домакинства — всичко било вложено във воденицата. Цяло лято мало и голямо копали вада да отбият вода от Куркуреу за воденицата (сега от вадата е останала едва забележима следа), цялото семейство дружно градяло стените и покрива. Минала година и накрая воденицата заработила. Но на човек като не му върви, не му върви. Не щеш ли, избухнал пожар и воденицата, с изключение на воденичния камък, изгоряла до основи. Окончателно разорен, дядо заминава заедно с дванадесетгодишния си син Торекул, моя баща, за строежа на железопътния тунел до гара Майкак. Оттук с помощта на тамошната руска администрация баща ми попада в местното руско училище на град Аулие-Ата — днешния Джамбул.

Споменавам за това не за да се намирам на приказка. На тоя свят нищо не става без причина. Ако не беше изгоряла нещастната воденица, дядо нямаше да отиде на строежа, а баща ми надали щеше да започне учение в града. Това, че баща ми през първите години на революцията се оказа просветен човек (по-късно той още на два пъти се учи в Москва), това, че той стана един от първите комунисти киргизи, че бе на ръководни постове, че живо се интересуваше от политика и литература; това, че майка ми — Нагима Хамзеевна Айтматова — също бе грамотна, съвсем съвременна жена, им позволи веднага да ме приобщят към руската култура, към руския език, а, значи, и към руската литература, естествено детската литература.

От друга страна, баба ми постоянно ме водеше със себе си в планината на летните лагерувания; жена изключително обаятелна и умна, уважавана от всички в аула, за мен тя бе съкровище от приказки, старинни песни, бивалици и небивалици. Аз виждах народните преселения такива, каквито бяха някога. Сезонната смяна на пасищата не е просто преместване със стадата от едно място на друго, а голямо стопанско ритуално шествие. Своеобразна изложба на най-добрата конска амуниция, на най-хубавите украшения, на най-хубавите коне за яздене, на най-доброто подреждане на денковете върху камилата и на най-красивите килими-чулове, с които се покриваше товарът. Показване на най-красивите девойки и певици-импровизаторки, изпълняващи траурни (ако напускаха мястото, където е починал близък човек) и пътни песни. Аз заварих тези ярки зрелища на самия им край, сетне те изчезнаха с преминаването на постоянно местоживеене.

Впрочем баба, без сама да подозира това, разпали у мен любов към родния език. Родният език! Колко много е казано за него! А чудото на родната реч е необяснимо! Само родното слово, опознато и осъзнато в детството, може да напои душата с поезия, родена от опита на народа, да пробуди в човека първите изблици на национална гордост, да достави естетическа наслада от многоизмеримостта и многозначието на езика на прадедите. Детството не е само славно време, детството е ядрото на бъдещата личност. Именно през детството се залагат истинските знания на родната реч, именно тогава възниква усещането за съпричастност към обкръжаващите те хора, към заобикалящата те природа, към определена култура.