Трябва да изтъкна, поне доколкото излизам от собствения си опит, че в детството човек може органически дълбоко да усвои два успоредно достигнали до него езика, а може би и повече, ако тези езици са равнодействуващи от първите му години. За мен руският език е също толкова роден, колкото и киргизкият, роден за цял живот.
Бях на пет години, когато за първи път се озовах в ролята на преводач, а парчето варено месо бе моят първи „хонорар“. Това се случи по време на лагеруването в планините, където аз както винаги бях с баба си.
Колхозите в ония години едва се съвземаха, едва стъпваха на краката си. През онова лято в нашия джалоо се случи беда. Племенният жребец, купен от колхоза скоро преди това, внезапно умря. Посред бял ден падна с подут корем и предаде богу дух. Конярите се изплашиха, жребецът беше ценен, донска порода, докаран от далечната Русия. Пратиха човек до колхоза, оттам — човек до района. И след ден при нас в планината дойде един русин, ветеринар. Висок, с рижа брада, синеок, с черна кожена куртка и планшет на хълбока. Запомних го много добре. Той не знаеше нито дума по киргизки, а нашите — по руски. Трябваше да направи оглед, да си изясни обстоятелствата за гибелта на животното, да състави документ. Конярите, без да му мислят много, решили, че преводач ще бъда аз. А аз през това време стоях сред купчината дечурлига, ние зяпахме пришелеца.
— Ела — каза ми един от конярите и ме хвана за ръка. — Този човек не знае езика, ти ни преведи какво казва той, а това, което ние ще кажем, ще му го кажеш на него.
Аз се засрамих, изплаших се, отскубнах се и избягах при баба в юртата. След мен хукна роякът деца, разяждани от любопитство. Подир малко същият човек пак дойде и се оплака от мен. Баба ми винаги бе ласкава, а тоя път строго ме смъмри:
— Ти защо не искаш да разговаряш с пришелеца, когато те молят възрастни хора, нима не знаеш руски език?
Аз мълчах. Зад юртата се бяха скупчили децата — какво ли ще стане?
— Ти какво, срамуваш ли се да говориш по руски, или от своя език се срамуваш? Всички езици са от бога дадени, няма какво да се дърпаш, ела! — Тя ме хвана за ръката и ме поведе. Децата отново ни последваха.
В юртата, където в чест на госта вече се вареше прясно овнешко, беше пълно с народ. Пиеха кумис. Пристигналият ветеринар седеше заедно с пастирите. Той ме повика с пръст и се усмихна:
— Влез, момче, ела тук. Как се казваш?
Аз тихо промърморих. Той ме погали.
— Попитай ги защо този жребец е загинал? — и извади лист хартия да записва.
Всички притихнаха в очакване, а аз се запънах и не мога да изрека нито дума. Баба ми седеше сконфузена. Тогава ме взе на коленете си един старец, наш роднина. Той ме притисна до себе си и ми пошепна на ухото доверително и много сериозно:
— Този човек познава баща ти. Какво ще му каже той за нас. Ще каже какъв лош расте при киргизите неговият син! — И после гръмко обяви: — Сега той ще говори. Кажи на нашия гост, че това място се нарича Уу-Саз…
— Чичко — плахо почнах аз. — Това място се нарича Уу-Сиз, отровната ливада — и после се окуражих, като видях как се зарадваха баба и пришелецът и всички, които бяха в юртата.
И за цял живот запомних синхронния превод на разговора дума по дума на двата езика. Оказа се, че жребецът се е отровил с отровна трева. На въпроса защо другите коне не ядат тази трева, нашите коняри обясниха, че местните коне не я докосват, те я знаят, че тя не е за ядене. Така преведох всичко дума по дума.
Пришелецът ме похвали, пастирите ми дадоха къс варено месо, топло, ароматно, аз изскочих от юртата с тържествуващ вид. Децата ме наобиколиха.
— Брей, че хубаво! — възхищаваха се те. — Караш по руски като по вода, без да спираш!
В действителност аз говорех, като се запъвах, но на децата им беше угодно да представят всичко така, както им се искаше. Ние още там изядохме месото и хукнахме да играем…
Струва ли си в литературните автобиографии да се споменават такива неща? Според мен струва си. Трябва да се започва с това, което за пръв път е запомнил човек, както си е било. Някои се помнят от тригодишни, други едва помнят десетгодишната си възраст. Убеден съм, че всичко това има голямо значение.
Та ето в моето детство имах такъв случай. Баба беше много доволна от мен и после дълго разказваше на познатите ни за този изпълнил с гордост сърцето й случай.
Баба украси моето детство с приказки, песни, срещи с разказвачи и певци, тя навсякъде непременно ме вземаше със себе си: и на гости, и на жеентеки 1, и на погребения, и на сватби. Тя често ми разказваше своите сънища. Сънищата й бяха толкова интересни, че достатъчно бе само малко да задреме и аз веднага я разбуждах и исках да ми разкаже какво е видяла насън. Малките, кратки сънища не ме задоволяваха. И тогава тя отиваше при съседите да вземе „назаем“ някой сън. По-късно разбрах: тя просто ги измисляше за мен.
Читать дальше