Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Баба скоро умря. Сега аз живеех у дома, в града. После тръгнах на училище. А след две години попаднах в родния аул отново. Този път за дълго и при тежки обстоятелства.

През 1937 година баща ми, партиен работник, слушател в Института на червената професура в Москва, бе репресиран. Нашето семейство се премести да живее в аула. Тогава за мен започна истинската житейска школа, с всичките й сложности.

В онова тежко време ни приюти сестрата на баща ми — Каракъз-апа. Колко хубаво бе, че тя бе с нас! Тя ми замени баба. Подобно на майка си, тя бе майсторка разказвачка, знаеше старинни песни — в аула се ползуваше със същото уважение и почит. Майка ми дойде в аула тежко болна, тя дълги, дълги години след това боледуваше, а ние бяхме четири деца, аз — най-големият.

Положението беше много тежко, но Каракъз-апа ни отвори очите за това, че каквито и беди да сполетят човек, той няма да пропадне, ако се намира сред своя народ. Не само хората от нашия род Шекери (тогава този „феодален остатък“ ни оказа неоценима помощ), но и съседите, и съвсем непознати хора не ни оставиха в бедата, не се отвърнаха от нас. Те деляха с нас всичко, каквото можеха — хляб, топливо, картофи, та дори и топлите си дрехи…

Веднъж, когато ние с брат ми Илгиз — сега той е учен, директор на Института по физика и механика на минното дело е АН на Киргизката ССР — събирахме в полето съчки за горене, от пътя при нас се отби конник. На хубав кон, добре облечен.

— Вие чии синове сте? — попита той.

Нашата Каракъз-апа постоянно ни учеше, че в такива случаи не трябва да навеждаме глава, а да гледаме хората в очите и да назоваваме името на нашия баща. Ние с брат ми много преживявахме всичко, което тогава пишеха за баща ни, а тя, Каракъз-апа, не се срамуваше от нашия позор. По някакъв свой начин тази неграмотна жена разбираше, че всичко това е лъжа, че не може да бъде така. Но не можеше да обясни това свое убеждение. Тогава аз вече четях книги за разузнавачи-чекисти и тайничко мечтаех да ме изпратят да заловя някой шпионин, да го заловя и да загина, та по този начин да докажа невинността на баща си пред Съветската власт.

Та ето човекът, който свърна, от пътя, ни попита чии деца сме. И макар това да бе мъчително, без да свеждам очи, аз изрекох нашата фамилия.

— А каква е тая книга у теб? — позаинтересува се той. Беше един учебник, като сега помня, учебник по география, който носех в пояса си. Той прегледа книгата и попита:

— Искате ли да се учите в училище?

Иска ли питане! Като си хапехме устните, за да не се разревем, ние кимнахме с глава.

— Добре, ще се учите! — и си замина.

А след седмица ние вече ходехме на училище. Оказа се, че този човек е бил един от учителите, Тъналиев Усубали. Аз попаднах в класа на учителката Инкамал Джолоева, която се отнасяше много съчувствено към мен в ония дни.

Започнах да работя рано: от десетгодишен опознах труда на земеделеца.

След една година ние се преместихме в райцентъра — руското село Кировское. Мама си намери работа като счетоводител. Аз отново тръгнах в руското училище.

Животът полека-лека започна да се нарежда, но ето че дойде войната.

През 1942 г. напуснах училище — на мама не й бе по силите да ни издържа всичките в това военно време.

Аз отново се намерих в Шекери, обременено и разорено от тежестите на войната. Назначиха ме за секретар на селсъвета, като най-грамотен от подрастващите — не намериха друг за тази работа. Бях на четиринадесет години.

Но както се казва, всяко зло за добро.

Ако в детството си опознах живота откъм поетичната му, светла страна, то сега той се възправи пред мен в цялата си суровост, оголен, труден и героичен. Аз видях своя народ в друго състояние — в момент на най-висша опасност за родината, в момент на най-висше напрежение на духовните и физически сили. Бях принуден, бях задължен да видя това — познавах всяко семейство от територията на селсъвета, познавах всеки член от семейството, знаех на пръсти несложното стопанство на всеки дом. Аз опознах живота от разни страни, в различните му проявления.

През войната работих и като данъчен агент на райфо. Събирах данъци от населението. Не можех да предположа дори колко трудно е да се върши това във военните, гладните години! Беше ми толкова мъчително, че след година, през август 1944, самоволно напуснах тази работа, за което едва не попаднах под съд. И отидох отчетник в тракторна бригада по събиране на реколтата.

Войната продължаваше и животът откриваше пред мен, юношата, все нови и нови страници от народното битие. Всичко това много по-късно намери отражение — естествено, доколкото съм сполучил — в повестите „Лице с лице“, „Майка-земя“, отчасти в „Джамиля“ и „Тополчице моя с червена забрадка“.