Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

И в това още, че детската съвест в човека е като, зародиша в зърното, без зародиша зърното не израства. И каквото и да ни очаква в тоя свят, правдата ще пребъде навеки, докато се раждат и умират хората…“

Миналата година (1975) Айтматов публикува най-новата си повест „Ранни жерави“ за съдбата на няколко юноши през тежките военни години в тила, в родния аил, за тяхното ранно съзряване и възмъжаване. В тази творба има много нови картини, трогателни епизоди, по нов начин е пресъздадена атмосферата на военните тежести, срещаме и нови образи — като тоя на учителката. Но след „Сбогом, Гюлсаръ!“ и „Белият параход“ на нас ни е трудно да я възприемем като нов връх — струва ни се, че тая проблематика и тематика по-смело е разгърната в предишните повести. Вероятно тя е по-скоро преход, подстъп към нови художествени постижения, в които умъдреният талант на Чингиз Айтматов ще ни покаже нови моменти от духовното развитие на своя народ, на цялото съветско общество.

1952 — 1976 година! За изтеклите 24 години от своя творчески път Чингиз Айтматов създаде творби, които влизат вече в класиката на съветската литература. Какво по-голямо доказателство за жизнеността и историческата закономерност на социалистическия реализъм като най-правдивата и най-народната хуманистична литература на нашия век, неизбягваща драматичните сложности в живота на човека, помагаща му да се бори, да отстоява своите идеали! Погледнато от върха на трите четвърти на XX век — стана дума за нова социалистическа цивилизация, която все повече се възприема от цялото човечество.

Чингиз Айтматов ни показа как една млада национална литература може да абсорбира художествените богатства, историческия опит на голямата руска литература, опита на Гогол, Толстой, Чехов, да използува своите неизчерпаеми фолклорни богатства, да ГИ направи елемент на едно модерно белетристично съзнание, на един съвременен поглед, за да създаде произведения с неповторим поетичен национален колорит, който започва от отделните думи и обръщения, от пейзажа и стига до светоусещането, историята, философията, до особените човешки съдби, в които се оглежда както съдбата на свободния киргизки народ, така и историческото битие на всички съветски народи.

Това е литература, която всичко може, която „пробужда съвестта и съзнанието на читателя, разтърсва сърцето му с картините на прекрасното или, напротив, на безобразното в живота, заставя го по-внимателно да се вгледа в себе си“, в обкръжаващата го среда и по този начин служи на прекрасната цел на социализма и комунизма.

Иван Цветков

Да пишеш собствената си биография за четене от други, за публикуване, е доста трудна работа. Кой го знае кое е по-добре — по-подробно да описваш своя живот или по-накратко? Ако напишеш много, ще кажат — разтегнал го е на километър, ако напишеш малко — защо е трябвало да пише, щом няма нищо интересно. Изобщо по-добре е да не пишеш…

Но щом работата е стигнала дотам, ще опитам и аз — вече минавам четиридесетте, все нещо навярно е имало и в моя живот.

В нашия аул се смята за неотменим дълг да познаваш прадедите си до седмо коляно. Старците много строго държат за това. Обикновено те изпитват момчетата: „Я кажи, юнак, от кой род си, кой е бащата на твоя баща? А неговият баща? А на него? А какъв човек е бил, с какво се е занимавал, какво говорят хората за него?“ И ако излезе, че момчето не знае своето родословие, то упреците ще стигнат до ушите на неговите родители. Какъв е, демек, тоя баща без род, без потекло? Къде гледа, как може да расте човек, без да знае своите прадеди, и т.н. В това се крие смисълът на приемствеността на поколенията и взаимната морална отговорност в рода. Може би някой е обърнал внимание: в повестта „Белият параход“ аз се опитвам да разкажа за това чрез устата на момчето — когато то разговаря с пристигналия шофьор.

Бих могъл да започна своето житие-битие също от това, което сега е прието да се нарича „феодални остатъци“. Бих могъл да кажа, че съм от рода Шекери, Шекер е нашият родоначалник, моят баща е Торекул, неговият баща — Айтмат, а неговият баща — Кимбилди, а неговият баща — Кончуджок. Но стига толкова. По-нататък би било просто изброяване на имена, за които почти нищо не зная. И вече ги няма хората, които биха могли да разкажат нещо за тях. Моят прадядо Кончуджок е достигнал до мен не по име, а по прякор. Той цял живот е ходил в чарики (обувки от необработена кожа), затова са го и нарекли Кончуджок — без кончови, тоест без ботуши. С една дума, ние сме от „безкончовите“, няма с какво особено да се похвалим, но което е било, било е…