Чингиз Айтматов: Избрано в два тома. Том първи. Повести

В края на 50-те и началото на 60-те години в съветската литература се водиха продължителни дискусии за така наречената „лирична проза“, т.е. проза, в която много силно присъствува лиричното „аз“ на автора, то доминира над сюжета, то определя цялостната атмосфера в творбата. Много се писа тогава за „Дневните звезди“ на Олга Бергхолц и за „Владимирските селца“ и „Капка роса“ на Владимир Солоухин, за „Ледената книга“ на Юхан Смуул. Търсеха се литературните предшественици на тази проза и най-често се споменаваше Константин Паустовски. За всички беше ясно, че тя е пряко последствие и рожба на големия обществен и идеен прелом след 1956 г., когато интересът към личността, към нейния вътрешен мир и поглед към света отново попадна в центъра на литературното развитие. Чингиз Айтматов не остана вън от литературния процес, от това силно, обновително течение. През тези години той написа „Тополчице моя с червена забрадка“ и „Майка-земя“, където елементите на епоса са разтворени в лиричния разказ, в новия подход за разкриване на героя.

Струва ми се, че първата от тези две повести не можеше да бъде написана не само без опита на руската лирична проза, но и без опита на такова класическо произведение като „Съдбата на човека“ от Михаил Шолохов. В образа на малкия Самат, в неговите взаимоотношения с новия баща Байтемир има много от поуките, от атмосферата на нравствено благородство в разказа на Шолохов. Но сама по себе си повестта е една горчива изповед за изгубеното щастие, за пропиляната любов и за катастрофата на индивидуализма в социалистическото общество, на егоистичните, користни представи за служебна кариера, без оглед на общите интереси на околните и близки хора. В известно отношение — традиционна тема и съветската литература, но тук тя е лирично обагрена, драматичните преживявания и катастрофа са уравновесени от сиянието на светлия и чист образ из Леел, въплъщение на нежност и преданост, а когато потрябва — на непримиримост към грубостта и фалша. И тук имаме две истории — на Иляс и на Асел. На Иляс — която започва като песен, с избухнало, всепоглъщащо чувство, и завършва с падение, с нравствена катастрофа, и на Асел — която от нежна тополка в червена забрадка става силна и горда жена и намира истинското си щастие. Веднъж скъсала с родителите си, с омразния старозаветен обичай, който оскърбява достойнството на младото момиче, тя не се помирява с новите „обичаи“ на грубия собственик и индивидуалист, твърде чужд на новите представи за социалистическа нравственост. В самия конфликт, в образите — особено женските и на тая повест, и на другите („Джамиля“) — понякога чувствуваме стилистиката, опита на класика от XIX в. Иван Тургенев, неговите незабравими уроци по лирична проза. В самата интонация на разказа, в обратите на мисълта — например в началото на „Джамиля“ — трептят отгласи от тургеневско-чеховски интонации.

Вероятно „Майка-земя“ е била голямо изпитание за Чингиз Айтматов. Тя ни връща отново към епоса, сказанието, които единствени могат да ни разкажат за народните мъки и бедствия, да ни разтърсят с правдивата история за нечовешката издръжливост по време на войната. „Майка-земя“ е изградена на необичайна основа — диалог между киргизката майка Толгонай, олицетворение на киргизкия народ, и полето, земята-хранилница. Един напрегнат диалог, в който усещаме нещо космическо — сякаш цялата природа, всичко живо на тоя свят, всички небесни светила вопият против нечовешките страдания, срещу океана, от мъки, който залива киргизката земя, връхлита жестоко върху обикновените мирни труженици. Ако не беше пределното обобщение — епично по звуците, — бихме я сменили с поемата на Твардовски „Къща край пътя“ — и там всичко е адресирано към човешката памет-съвест, всичко е изпято от сърце, което се облива в кръв и страстно призовава това военно безумие, предизвикано от варварите на XX век, да бъде последно. Но в „Майка-земя“ имаме съчетание на епос и висока трагедия, на най-дълбок реализъм и трагична патетика, която доближава повестта до скръбна оратория или симфония от Шостакович. Свикнали сме такива монолози, обърнати към майката-земя, към цялата вселена и човечеството, да свързваме само с шекспировите трагедии, защото само личности от крупна величина и с огромна нравствена култура могат да поберат в сърцето си мъките на цял народ, на цяла земя и така да ти изразят, че да предизвикат трагично пречистване, катарзис. Независимо от лиричното, поетичното начало, което е изцяло обагрено в трагични тонове, „Майка-земя“ ни напомня и за уроците на епоса-трагедня „Тихият Дон“, за шолоховския проницателен поглед и майсторство да разкрива с трагична суровост и сдържаност страшния лик на военното време. Имам пред вид не само мотива за живота и смъртта, философското му осмисляне от обикновения трудов човек, или силния контраст между красотата и опиянението от мирното щастие и жестоките удари на съдбата, които са премного за една майка, за отделния човек, но които не я прекършват. Но и онова презрение, с което е силен съветският човек, към което винаги ни насочва съветската литература: