Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Това наблюдение намира пълно потвърждение в мислите на Тинабай Бакасов — най-сложния образ в творчеството на Айтматов в социално и психологическо отношение: „Е, какво, половината живот преминава в мечти, може би и затова е така сладък животът. Може би затова е скъп той, че не всичко, не всичко се сбъдва от това, за което мечтаеш. Гледаше той на планините и небето и си мислеше, че едва ли всички хора могат да бъдат еднакво щастливи. Всеки си има своя съдба. И свои радости, и свои скърби, както светлините и сенките на една и съща планина, в едно и също време. С това е пълен животът…“

Наистина тази повест е „цял свят от мисли за човека и за света“, за това, което го обкръжава и съпътствува в дългия му живот. Многоплановата постройка на „Сбогом, Гюлсаръ!“ прилича на богата с различни мотиви симфония — от лиричния, бих казал, фееричен лайтмотив с летящото конче до трагичния мотив с „плача на камилата“. Ние сварваме героя в края на пътя му и цялата ретроспекция трябва да ни обясни неговия характер, неговата драматична личност, която непрекъснато спори с живота, отхвърля несправедливостите, търпи поражения, но не губи вяра в победата. Отделни страници ни карат да си спомним „Старецът и морето“ с нейното такова силно внушение: човек не бива да се предава дори когато губи борбата, дори когато търпи отчайващи поражения.

Четири години по-късно — в 1970 г., пак на страниците на „Новий мир“ (където Чингиз Айтматов е член на редколегията), се появи „Белият параход“. Една повест, която е върхът в творчеството на киргизкия писател и която по дълбочината на социално-психологическия анализ на философското проникване в законите на живота, на човешкото битие се нарежда до най-хубавите творби в съветската литература. Може би най-правилно ще бъде, ако я наречем нова оптимистична трагедия, приказка за едно осиротяло момче, което влиза в неравен двубой със злото в живота, не понася предателството и напуска тоя свят. Тук влечението на Айтматов към контрастите, към рязкото противопоставяне на характери и ситуации стига своя предел. Алданов от предишната повест на писателя сега се е превъплътил в образа на Орозкул, символ на уродливото себелюбие, алчност, жестокост, насилие. Срещу него са старецът Момун — за разлика от Танабай той е самият дух на примирение, на несъпротивление на злото, макар че е изпълнен с доброта и душевна близост и съчувствие към малкото момче. И тук конфликтът назрява в самото начало на повестта: светът на приказките, на народните предания за миналото на киргизкия народ, светът на одухотворените предмети край планинската река, светът на малките радости на нерадостното детство и на детската мечта за Исък Кул, за белия параход, в която усещаме пронизващата тъга за родителите — този свят е противопоставен на зверската алчност, на грубия деспотизъм, на всичко онова, което е дълбоко враждебно на светлото видение на белия параход. Орозкул не е само, психологическо, явление, той е социално обусловен и прикрепен, към определено време. Той е идеална рожба на култа към личността с неговите нарушения на ленинските норми, на ленинския хуманизъм и законност. Друг ред той не признава, общоприетите съветски морални норми го стесняват, пречат му да се разгърне както трябва.

„Такова яростно, безпощадно, разобличаване на себичността не сме срещали нито в едно от произведенията на Айтматов не сме срещали, и такава степен на неприемане на страха, обществената страхливост, водеща до предателство“ — пише Лариса Лебедева в своята книга за Чингиз Айтматов. Всяко примирение със злото, всеки отказ от борба с него води до предателство, а когато това предателство докосне чистата детска душа — то, става гибелно. Нашият свят, в който растат деца като момчето от „Белият параход“, е несъвместим с търпимостта, към озоркуловци. Много скъпо струват те понякога, прекалено голяма е цената на компромиса с тях. Любовта, красотата, мечтата трябва да имат достатъчно сила да се защитят, за да не се повтаря трагедията, разгърнала се в далечното горско селище.

„Белият параход“ е повест-трагедия, тя е изцяло в руслото на онези съветски произведения, които водят началото си от „Тихият Дон“, на Шолохов. Нейният хуманистичен патос е толкова по-действен и по-актуален, че става дума, за нашето бъдеще, за силата на нашата нравственост. Нейният исторически оптимизъм се съдържа в последните редове, в обръщението на автора, към своя герой: „Ти отхвърли онова, с което не се помиряваше твоята детска душа. И в това е моето утешение. Ти живя като мълния, веднъж светнала и угаснала. А мълниите се изсичат от небето. А небето, вечно. И в това е моето утешение.