Сред растенията също имаше „любими“, „смели“, „боязливи“, „зли“ и разни други. Бодилът например бе главният му враг. Момчето се бе сражавало с него десетки пъти на ден. Но краят на тази война не се виждаше — бодилът все си растеше и се множеше. А пък поветицата, макар и тя да е бурен, е най-умното и весело цвете. Тя най-добре от всички среща заран слънцето. Другите треви нищо не разбират — кога е утро, кога вечер — все им е едно. А поветицата — щом припарят слънчевите лъчи, отваря очи. Смее се. Отначало едното око, после второто, после една след друга по поветицата се разтварят всички цветни фунийки. Бели, светло-светлосини, бледолилави, всякакви… И седиш ли край тях съвсем тихо, струва ти се, че когато се събудят, започват безшумно да си шепнат нещо. И мравките знаят това. Заран рано тичат по поветицата, примижават на слънчице и слушат какво си говорят цветчетата. Може би си разказват сънищата?
Денем, обикновено по пладне, момчето обичаше да се крие в гъсталака от ширалджинови стъбла. Ширалджините са високи, нямат цветове, а пък са дъхави, растат на туфи, събират се накуп и не допускат наблизо други треви. Ширалджините са верни приятели. Особено ако си наскърбен и ти се плаче, за да не те види никой, най-добре е да се скриеш в ширалджините. Те миришат като борова гора на припек. Топло и тихо е в ширалджините. И главното е, че не закриват небето. Трябва да легнеш по гръб и да гледаш небето. Отпърво през сълзите нищо не ще различиш. А после ще доплуват облаци и ще изобразят горе всичко, каквото си намислиш. Облаците знаят, че на теб не ти е много хубаво, че ти се иска да се махнеш някъде или да изчезнеш, та никой да не те намери, и после всички да въздишат и да охкат — ето, изчезна момчето, де ще го намерим сега?… И за да не се случи това, за да не трябва да изчезваш никъде, за да си лежиш тихо и да се любуваш на облаците, облаците ще се превръщат във всичко, каквото поискаш. От едни и същи облаци ще се получават най-различни неща. Само трябва да умееш да разпознаваш какво изобразяват облаците.
А в ширалджините е тихо и те не засланят небето. Ето такива са те, шнралджините, дъхащи на напечени от слънцето борове…
И какво ли още не знаеше то за тревите. Към сребристото коило, дето растеше на мократа ливада, момчето се отнасяше снизходително. Чудак е то — коилото! Вятърничава глава. Неговите меки копринени метлици сякаш не могат без вятър. Само чакат — накъдето духне, натам се накланят. И се накланят всичките като един, цялата ливада, като по команда. А захване ли буря или дъжд завали, не знае коилото де да се дене. Мята се насам-натам, пада, притиска се о земята. Да имаше крака, би побягнало навярно къде му очи видят… Но то само се преструва. Утихне бурята и отново лекомисленото коило е с вятъра — накъдето той, натам и то…
Само, без приятели, момчето живееше в кръга на тези простички неща, които го обкръжаваха, и само автосергията можеше да го накара да забрави всичко и да се втурне презглава към нея. Пък и какво да кажем, автосергията това не са ти там някакви камъни и треви. Какво ли само няма в нея!
Когато момчето дотича до дома, сергията вече наближаваше двора, иззад къщите. Сградите на лесничейството бяха с лице към реката, дворовете преминаваха в полегатия склон към реката, а отвъд нея направо от подмитото дере стръмно нагоре се изкачваше гора, така че до лесничейството можеше да се стигне само зад къщите. Да не бе дотичало момчето навреме, никой нямаше да знае, че сергията е вече тук.
В този час никой от мъжете не беше у дома си, още от сутринта всички се бяха пръснали. Жените шетаха из къщи. Но точно тогава момчето пронизително завика, притичвайки, към разтворените врати.
— Пристигна! Колата-магазин пристигна!
Жените се сепнаха. Втурнаха се да вадят скътаните пари. И наизскачаха в надпревара. Баба му и тя го похвали.
— Я го виж какви очи имал?
Момчето се почувствува поласкано, сякаш само бе довело сергията. Беше щастливо, че им е донесло тази новина, че заедно с тях бе хукнало навън, че наедно с тях се блъска пред отворената врата на фургона. Ала тук жените веднага го забравиха. Не им беше до него. Стоки много — кое по-напред да гледаш. Жените бяха само три: баба му, леля Бекей — сестра на майка му, жена на най-главния в лесничейството, конния горски пазач Орозкул — и жената на помощника Сайдахмат — младата Гулджамал с дъщеричката си на ръце. Само три жени. Но те така се блъскаха, така ровеха и преобръщаха стоката, че продавачът трябваше да ги помоли да пазят ред и да не бърборят всички наведнъж.
Читать дальше