Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Старият Момун, когото мъдри люде бяха нарекли Пъргавия Момун, бе известен на всички в околността. Такъв прякор Момун си беше заслужил със своята неизменна приветливост към всеки, когото малко поне познаваше, с готовността си винаги да направи нещо, да услужи. И въпреки това усърдието му не се ценеше от никого, както не би се ценило златото, ако вземеха да го раздават безплатно. Никой не се отнасяше към Момун с онова уважение, с което се ползуваха хората на негова възраст. С него се държаха простичко, без церемонии. Когато правеха помен на някой знатен старец от племето бугу — а Момун беше бугинец, много се гордееше с това и никога не пропускаше помените на своите съплеменници, — на него оставяха да коли за курбана, да посреща почетните гости, да им помага да слязат от конете, да черпи с чай, а още да цепи дърва и да носи вода. Малко ли е работата на голям помен, когато има толкова гости от различни краища? Всичко, що му заръчваха, Момун го вършеше бързо и с лекота и най-важното — не се зазяпваше като другите. Младите невести от аула, които трябваше да посрещат и нахранят тази орда от гости, като гледаха как се справя Момун с работата, казваха:

— Какво ли щяхме да правим, ако го нямаше Пъргавия Момун!

И излизаше така, че старецът, дошъл с внука си отдалече, ставаше слуговник. Всеки друг на мястото на Момун би се пръснал от обида. А пък Момун нищо!

И никой не се учудваше, че старият Пъргав Момун прислужва на гостите — нали заради това за цял живот си остана Пъргавия Момун. Сам си е виновен, че е Пъргавия Момун. А ако някой от непознатите изразяваше учудването си, защо теб, стар човек, жените те разкарват нагоре-надолу, нима в този аул са се свършили момците — Момун отвръщаше: „Покойният ми беше като брат. (Всички бугинци той считаше за братя. Ала те не по-малко се падаха «братя» и на другите гости.) Кой трябва да тича на неговия помен, ако не аз? Затова сме и бугинци, роднини сме по нашата прародителка — Рогатата майка-кошута. А тя, пречудната майка-кошута, ни е завещала да бъдем приятели и в живота, и в смъртта…“

Такъв беше той, Пъргавият Момун!

И стари, и млади бяха с него на „ти“, с него можеш да се пошегуваш — не се обижда; можеш и да не го зачетеш — безропотен е! Казват, не току-тъй хората не прощават томува, който не умее да накара другите да го уважават. А той не умееше.

Много неща умееше да върши. Беше дърводелец, сарач, правеше копите; когато бе по-млад, такива копи вдигаше, че зиме да ти е жал да ги разтуряш; дъждът се стичаше по копата като по ламарина, а снегът се наслагваше отгоре й на два ката. През войната като трудовак в Магнитогорск градеше заводските стени, стахановец бе станал. Върна се, скова дървените къщи на предела, гората наглеждаше. Макар и да се водеше помощник, той именно се грижеше за гората, а Орозкул, зет му, повече по гости обикаляше. Само когато началството го изненада — тогава вече сам Орозкул и гората ще покаже, и лов ще устрои, тогава той вече е стопанинът. С добитъка ходеше Момун, той поддържаше и пчелина. Момун прекара цял живот в работа от сутрин до вечер, в грижи, а не можа да се научи да накара хората да го уважават.

Пък и външността на Момун съвсем не беше аксакалска 2. Ни солидност, ни важност, ни строгост. Добряк беше той и от пръв поглед се долавяше в него това неблагодарно свойство човешко. Във всички времена такива ги учат: „Не бъди добър, бъди зъл! Така ти се пада, така ти се пада! Бъди зъл“ — а той за свое нещастие си остана непоправимо добър. Лицето му беше засмяно и бръчкаво-бръчкаво, а очите му все питаха: „Какво ти е? Искаш ли да направя нещо за тебе? Ей сега, само ми кажи от какво имаш нужда?“

Носът му е мек, като пачи клюн и сякаш съвсем без хрущял. Пък и не е висок, едно такова чевръсто старче, като момче.

Брадата — и тя не е за пред света. Цяло посмешище. На голата му брадичка две-три червеникави косъмчета — това е всичко.

Друго нещо си е да срещнеш по пътя снажен старец, брадата му като сноп, в широка шуба с богата яка от щавена овча кожа, със скъп калпак, пък и на хубав кон и седлото му посребрено — ще речеш мъдрец или пророк, на такъв и да се поклониш, не е срамно, такъв навсякъде е на почит! А Момун си е само Пъргавия Момун. Комай единственото му предимство беше това — не се боеше, че ще се изложи пред някого. (Не си седнал както трябва, не си се усмихнал както трябва, не си, не си…) В това отношение Момун, без сам да подозира, беше рядко щастлив човек. Мнозина умират не толкова от болести, колкото от неспирната, разяждаща ги вечна страст — да се представят за нещо повече от това, което са. Кому не се ще да мине за умен, достоен, красив и същевременно страшен, справедлив, решителен?…