Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Думите му обаче не подействуваха твърде на жените. Отпърво вземаха наред, после почнаха да избират, подире да връщат отделеното. Отделяха, мереха, препираха се, умуваха, десетки пъти питаха за едно и също. Това не им харесвало, другото било скъпо, на третото цветът не бил за тях… Момчето стоеше встрани. Беше му мъчно. Изчезна радостта, която бе изпитало, щом съзря от върха автосергията. Сега тя изведнъж се превърна в обикновена кола, натъпкана с разни парцали.

Продавачът се мусеше: не беше ясно имат ли намерение тия женоря да купят поне нещичко. Защо би тоя път дотук, толкова надалече, през планината?

Така и стана. Жените взеха да отстъпват, въодушевлението им изчезва, те дори като че се умориха. Кой знае защо, започнаха да се оправдават — една пред друга ли, пред продавача ли? Баба му първа се оплака, че няма пари. А нямаш ли пара в ръката, стока не можеш взе. Леля Бекей не се решаваше на голяма покупка без мъжа си. Леля Бекей е най-нещастната от всички жени на света, защото няма деца и затова, когато е пиян, Орозкул я бие, а дядо му се измъчва, та нали леля Бекей му е дъщеря. Леля Вежен си взе някои дребни неща и две бутилки водка. И защо ли й трябваше, на нея ще й бъде още по-зле. Баба му не се стърпя.

— Ти какво сама си дириш белята? — зашепна тя, та да не я чуе продавачът.

— Знам си аз — отряза късо леля Бекей.

— Ама щурачка — още по-тихо, но със злорадство прошепна бабата. Да го нямаше сега продавача, здравата щеше да нахока леля Бекей. Ох, как само се карат…

На помощ дойде младата Гулджамал. Тя взе да обяснява на продавача, че нейният Сайдахмат се кани скоро да слиза в града, там ще му трябват пари, та тя не може да си развързва кесията.

Поблъскаха се пред сергията, купиха стока „за грош“, така каза продавачът, и се разотидоха. Е, нима това е търговия! Като плю подир жените, продавачът се зае да прибира разхвърляните стоки, че да седне зад кормилото и да си замине. Тогава точно забеляза момчето.

— Ти какво, дългоушко? — запита той. Момчето имаше щръкнали уши, тънка шия и голяма кръгла глава. — Искаш нещо да купиш? Тогава по-бързо, че затварям. Пари имаш ли?

Продавачът питаше така просто защото нямаше какво да прави, но момченцето отговори почтително:

— Не, чичо, пари нямам — и поклати глава.

— А аз мисля, имаш — с престорено недоверие провлече продавачът. — Та вие тук всички сте богаташи, само се правите на бедни. А в джоба си какво имаш, не са ли пари?

— Не, чичо — все тъй искрено и сериозно отвърна момчето и обърна скъсания си джоб. (Вторият му джоб беше здраво зашит.)

— Значи, изсипали са се парите ти. Потърси там, дето си тичал. Ще ги намериш.

Замълчаха.

— Ти чий си? — отново взе да разпитва продавачът. — Да не би да си на стария Момун?

Момчето кимна в отговор.

— Внук ли си му?

— Да. — Момчето отново кимна.

— А майка ти де е?

Момчето не каза нищо. Не му се искаше да говори за това.

— Тя, твоята майка, никак ли не се обажда? Ти не я ли помниш?

— Не я помня.

— А баща ти? И него ли не го помниш?

Момчето мълчеше.

— Ти какво, приятелю, никого не помниш? — шеговито го подкачи продавачът. — Е, добре, щом е така. Дръж — той взе шепа бонбони. — И бъди здрав!

Момчето се смути.

— Вземай, вземай. Не ме бави. Време е да тръгвам. Момчето пусна бонбоните в джоба си и се натъкми да тича подир колата, за да изпрати автосергията по пътя. Извика Балтек, страшно ленив, рунтав пес. Орозкул все се заканваше да го застреля — защо да се държи такова куче? Ала дядото все го молеше да почака: нека си завъдят овчарка, а Балтек да го отведат някъде и там да го оставят. Балтек нищо не го интересуваше — сит спеше, гладен вечно се подмазваше някому, свой ли, чужд ли — без разлика, само да му подхвърлят нещо. Ето такъв пес беше Балтек. Но понякога от скука тичаше подир колите. Наистина не надалече, само да се поразтича, после изведнъж се обърне и заситни към къщи. Калпаво куче. Но все пак да тичаш с куче, е сто пъти по-добре, отколкото без куче. Каквото и да е — куче е…

Тайничко, да не види продавачът, момчето подхвърли на Балтек едно бонбонче… „Внимавай — предупреди то кучето. — Дълго ще тичаме.“ Балтек изскимтя, завъртя опашка — чакаше още. Но момчето не се реши да му хвърли друг бонбон. Нали може да обиди човека, не за кучето му даде цяла шепа.

И точно тогава се появи дядо му. Старецът беше отишъл на пчелина, а оттам не се виждаше какво става зад къщите. И ето че дядото пристигна навреме, сергията още не беше си заминала. Случайност. Иначе внукът нямаше да има чанта. Провървя му този път на момчето.