Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Леля Бекей рядко е в добро настроение. Най-често е мрачна и ядосана — не забелязва своя племенник. Не й е до него. Има си своите кахъри. Баба му казва, да имаше деца, съвсем друга жена щеше да бъде. И Орозкул, мъжът й, също щеше да бъде друг човек. Тогава и дядо Момун би бил друг човек, а не такъв, какъвто е. Макар че той имаше две дъщери — леля Бекей, пък и майката на момчето, малката дъщеря, — но все пак лошо е, лошо е, когато си няма свои деца; пък още по-лошо е, когато и децата си нямат свои деца. Така говори бабата. Иди, че я разбери…

От леля си Бекей момчето припна да покаже покупката на младата Гулджамал и нейната дъщеричка. А оттам се спусна на ливадата, дето косеше Сайдахмат. Пак тичаше покрай ръждивия камък „Камила“ и пак нямаше време да го потупа по гърбицата, покрай „Седлото“, покрай „Вълка“ и „Танка“, а по-нататък все по брега, по пътеката през храсталака, после по дългата окосена ивица на ливадата стигна до Сайдахмат.

Сайдахмат днес беше сам. Дядото отдавна вече беше окосил своя участък и участъка на Орозкул. И сеното бяха вече извозили — бабата и леля Бекей го прибраха с гребла, дядо му го пластеше, а момчето помагаше на дядо си, довличаше сеното до талигата. Струпаха край краварника две копи. Дядото така старателно ги изработи, че никакви дъждове нямаше да ги наквасят. Копи гладки, като с гребен ресани. Всяка година е така. Орозкул сено не коси, все на тъста си го оставя — началник е все пак. „Искам ли — казва, — като нищо ще ви изгоня от работа.“ Това се отнася за дядото и за Сайдахмат. И то, когато е пиян. Дядото той не може изгони. Кой ще работи тогава? Я опитай без дядото! В гората работа много, особено наесен. Дядото казва: „Гората не е стадо овце, няма да се разбяга. Но грижата за нея не е по-малка. Защото, ако пламне пожар или рукне порой — дървото няма да отскочи, няма да се помести, ще загине на мястото си. Затова е и горският, да не загине дървото.“ А пък Орозкул няма да изгони Сайдахмат, защото той е кротък. В нищо не се намесва, не се препира. И макар че е кротък и здрав момък, ленив е, обича да си поспива. Затова се е и закотвил в лесничейството. Дядото казва: „Такива момци в совхоза с камиони препускат, с трактори орат…“ А в градината на Сайдахмат лободата е заглушила картофите. Трябваше Гулджамал с дете на ръце да се справя с градината.

Още със започването на коситбата Сайдахмат се стегна. По-завчера дядото го кореше. „Зимъс — казва — не за теб, за добитъка ми дожаля. Затова си поделихме сеното. Ако пак разчиташ на моето старешко сено, кажи си, ще ти накося.“ Разбра Сайдахмат от дума, днес от тъмно заразмахва косата.

Чул зад гърба си бързи крачки, Сайдахмат се обърна, обърса се с ръкава на ризата си.

— Ти какво? Да не ме викат?

— Не. Имам си чанта. Виж. Дядо ми я кули. Ще ходя на училище.

— Заради това ли дотича? — Сайдахмат се позасмя. — Дядо Момун е малко така — той повъртя пръст до слепоочието си — и ти си същият! Дай да видя каква е чантата? — Сайдахмат пощрака закопчалката, повъртя чантата в ръце и я върна, поклащайки подигравателно глава. — Почакай — възкликна той, — в кое училище ще ходиш? Къде е това твое училище?

— Как в кое? Дето е на фермата.

— В Джелесай ли ще ходиш? — учуди се Сайдахмат. — Та то през върха е пет-шест километра, не по-малко.

— Дядо рече, че ще ме води с кон.

— Всеки ден дотам и обратно? Измисля, ги дядката… Време му е той да ходи на училище. Ще поседи с теб на чина, свършат ли часовете — хайде обратно! — Сайдахмат се олюляваше от смях. Много смешно му стана, като си представи как дядо Момун седи с внук си на ученическия чин.

Момчето мълчеше в недоумение.

— Аз само тъй, на шега! — обясни Сайдахмат. Той чукна леко момчето по носа, нахлупи на очите му козирката на дядовата му фуражка. Момун не носеше униформената фуражка на горското, срамуваше се. („Какво, да не съм някакъв началник? Аз моята киргизка капа за никаква друга не я сменям.“) И лете Момун носеше една допотопна плъстена шапка, „бивш“ аккалпак — бял калпак, поръбен с черен излинял сатен по краищата, а зиме — също допотолен — овчи тюбетей. Зелената униформена фуражка на горски работник той даваше на внук си да я носи.

На момчето не му хареса, дето Сайдахмат прие с присмех новината. То намръщено вдигна козирката на челото си и когато Сайдахмат посегна още веднъж да го чукне по носа, отдръпна глава и се сопна.

— Не ме закачай!

— Ама че си лют! — усмихна се Сайдахмат. — Че ти не се сърди. Чантата ти я бива! — и го потупа по рамото. — А сега бягай. Имам още да кося, да кося…